— Мога — спокойно отговори Катя. — Сама съм.
— Може ли да дойда?
— По-добре да обсъдим всичко, което искаш, по телефона.
Това веднага обнадежди Саприн. Не иска той да отиде, не иска да го вижда насаме — значи се страхува, че може да прояви слабост. Значи в душата й още е живо топлото чувство към него и той трябва непременно да се постарае да го възроди, за да си върне Катя.
— Това е сериозен разговор, Катюша, не е за телефон. Защо не искаш да дойда при теб?
— Защото след един час ще дойде Дусик, току-що ми се обади.
Това беше сериозен удар, но Николай го понесе стоически.
— Добре, тогава да си поговорим по телефона. Спомняш ли си, че ти направих предложение?
— Да, спомням си.
— И какво ще ми отговориш?
— Нищо.
— Тоест отказваш ми?
— Да, отказвам ти.
— Може ли да знам защо?
— Може. — Тя въздъхна, сякаш си поемаше дъх. — Снощи вече ти казах всичко. Омръзнало ми е да бъда майка. И после — не искам да съсипвам живота си.
— Но защо, Катюша, за бога, защо? — едва не се развика Николай. — Защо да се омъжиш за мен означава да съсипеш живота си? Какво толкова ужасно ти предлагам? Искам да напуснеш Дусик и да заминеш с мен за Щатите, където живее сестра ми с мъжа си. Защо това да означава животът ти да бъде съсипан? Животът ти ще си остане същият като сега. Ще си седиш вкъщи, ще четеш, ще гледаш видео, ще се разхождаме.
— Ако се омъжа за теб, ще трябва да тръгна на работа, за да издържам семейството си. Забрави ли, че имам голямо семейство? Забрави ли, че имам майка инвалид, петима братя и сестри и баща, който вече двайсет години се трепе и не знае що е почивка? Удобно ти е да го забравяш, защото това не е твое семейство и твоя болка. Знаеш ли колко пари трябват, за да ги издържам? Когато моите добри, доверчиви родители са ни създавали нас всичките, имаше съветска власт и едно многодетно семейство можеше все пак да разчита на нещо, на някаква — макар и малка — помощ от страна на държавата, още повече че баща ми работеше на Север, получаваше всякакви надбавки, и мама не е планирала да стане инвалид, тя работеше във фризьорски салон, беше първокласна стилистка, дамите от целия град се записваха месец предварително, за да им направи прическа. Разбира се, плащаха й лично, не чрез касата — тъй че би трябвало парите да ни стигат. А какво излезе? Аз искам родителите ми да живеят достоен живот, а братята и сестрите ми да получат образование, което ще ги измъкне от нищетата. Затова няма да допусна да започнат работа, когато завършат училище. Те непременно ще се забъркат в нещо, защото още не умеят да се борят със съблазните. Но за да учат, а не да охраняват нощем сергии, аз трябва да живея тук, а не в Щатите, и с Дусик, а не с теб.
— Колко ти дава той за семейството ти?
— Две хиляди долара всеки месец.
Две хиляди! Чак дъхът му секна. Разбира се, той не може да си позволи такава сума. Катя е права — той не може да й осигури стандарта, който й осигурява този отвратителен Дусик.
— Но ти не го обичаш — продължи да упорства Николай, все още с надеждата да я придума.
— Не го обичам — с лекота се съгласи Катя. — Но това нищо не означава. Все още не обичам и теб. Разликата е само, че теб сигурно бих те обикнала, и то пламенно и нежно, ако бихме продължили да се срещаме. А никога няма да обичам така Дусик. Но аз съм му много благодарна за всичко, което направи за мен, и съм му предана. И ще бъда с него, докато той не ме изгони.
— А какво ще стане, когато и най-малкият от братята ти завърши образованието си? Ще можеш ли да напуснеш Дусик, ако тогава все още сте заедно?
— Коля, разбери: ако дотогава Дусик още не ме е изгонил, ще остана с него, докогато ме иска. Ако изтегли на собствените си плещи семейството ми от нищетата, той ще има право да се разпорежда с живота ми, както намери за добре. Толкова е просто, Коля. Та това са най-елементарните закони на дълга и благодарността. Нима като малък не са ти обяснявали тези неща?
Не, не бяха му ги обяснявали. Той просто бе наблюдавал, че представите за дълг и отговорност на майка му, която мразеше, и на втория му баща, когото обожаваше, са съвършено различни. Но вторият баща просъществува в живота на Коля толкова кратко време, че момчето не успя да се ориентира в тези сложни въпроси. И сега, докато слушаше Катя, чувстваше как сърцето му се къса от мъка и безизходност и му се искаше да закрещи: „Ами аз? Какво ще стане с мен? Ами с моята любов? Ами с живота ми?“