— Права сте — най-сетне каза старецът. — Наистина искам да го знам. Но, драга моя, разликата между вас и мен е, че аз ще науча това и без вашата помощ, а вие не можете да разкриете убийството без моята. Е, какво, ще продължим ли пазарлъка?
— Ще го продължим — твърдо отговори Настя. — Имам какво да ви предложа в замяна на убиеца на Карина.
— Предложете го — великодушно разреши старецът.
— Тъй като спрямо мен и без това се води служебно разследване, едно неразкрито убийство в повече не ме заплашва с нищо катастрофално. При всяко положение ще си получа строгото мъмрене. Но ако вие не ми помогнете, ако не ми предадете убиеца на Карина Мискарянц, аз ще напиша докладна записка до ръководството, в която ще посоча кой кога и при какви обстоятелства ме е фотографирал с Денисов. И тогава вече по отношение на този човек ще започне служебно разследване, защото моето ръководство е страшно заинтересовано да научи от какви съображения един служител на органите на вътрешните работи ме е следил, фотографирал и е изпратил снимките в Главното управление на вътрешните работи, и то анонимно. Искате ли?
— Направил го е ваш служител? — В гласа на стареца прозвуча неподправено изумление.
— Направил го е ВАШ служител. Да ви кажа ли името или сам ще се досетите?
Отново настъпи пауза, този път още по-продължителна и тягостна.
— Разбирам, че ви е трудно да се досетите — прекъсна мълчанието Настя. — Сред вашите хора има твърде много служители на милицията, за да можете веднага да се сетите кой от тях ви е напакостил така. Но помислете си до утре, аз не бързам. Лека нощ.
— Лека нощ — отвърна баритонът, който вече бе възвърнал предишната си увереност и самообладание.
Никога досега времето не бе текло за Юрий Оборин толкова бързо. Вечерта неумолимо наближаваше, нямаше повод да отлага излизането си от клиниката, а така и не се бе ориентирал в случващото се. И страхът го обземаше все повече и повече. Тук, в клиниката, искаха някак да му навредят и само по чудо той го проумя навреме и престана да пие отровата. Но защо сега искаха да се прибере вкъщи? Може би там го чака смърт?
В девет и половина отново дойде Олга. Тя беше толкова напрегната, че дори не можеше да го скрие.
— Е, това е, Юрочка, смяната ми свършва. Ще се приготвяш ли?
— Знаеш ли, нещо се чувствам зле — каза той. — Може би има смисъл да пренощувам тук? А утре ще се срещнем, както се бяхме разбрали.
— Их, Юра! — Олга се нацупи и му обърна гръб. — Така се бях настроила утре рано сутринта да дотичам при теб… Вече всичко съм измислила, исках двамата да си направим празник, а ти…
— Добре, добре, Оленка — побърза да се съгласи той. — Утре сутринта ще си бъда вкъщи. Обещавам. Сега ще се приготвя малко по малко и ще си тръгна.
— Наистина ли? — зарадва се тя. — Честна дума?
— Честна дума — усмихна се Оборин.
— Значи да предупредя Серьожа, че си тръгваш?
— Разбира се, предупреди го. Да не вземе да заспи и да не чуе, че му звъня.
Олга го млясна по бузата и изтича навън. Оборин стана от леглото и започна бавно да подрежда книжата си. Да, ще си отиде оттук тази вечер, но ще го направи така, както смята, че трябва. Интересно — къде ли го чакат неприятности: вкъщи или по пътя от клиниката? От всяко положение сега няма да се прибере вкъщи. Колкото до пътя, шахматният гений Серьожа вероятно ще трябва да уведоми някого, че Оборин е напуснал клиниката. И тогава ще го посрещнат. Впрочем може и да не чакат сигнал от Серьожа, а просто някой да дебне близо до клиниката и спокойно да причаква олюляващия се от слабост Оборин. Може би. Вероятността е петдесет на петдесет. Но ако все пак има някакъв шанс, той не бива да го пренебрегва.
Юрий методично преглеждаше ръкописите, поставяше в различни купчинки беловите, черновите, работните бележки, статистиката, изчисленията. Трябваше да остави тук всичко ненужно, за да не мъкне излишен товар — чувстваше, че изобщо няма сили. И непременно трябваше да намери в стаята нещо тежко, но малко — да се събира в ръката му. Оборин внимателно прегледа багажа си, погледът му се спря върху плоската разглобяема ютийка. Горчиво се усмихна на собствената си наивност: глупак, повярва на Олга, искаше да изглежда добре пред нея, да не ходи с омачкани ризи, домъкна тук ютия. Какво пък, ще му влезе в работа. Пластмасовата дръжка и шнура пъхна в сака, а плоската метална част сложи под възглавницата си. Е, май всичко е готово. Вдигна сака — стори му се цял тон. Боже, колко е изнемощял! Но трябва да се измъкне. Трябва!