В единайсет без петнайсет в стаята надникна Серьожа:
— Юрий Анатолиевич, готов ли сте? Олга Борисовна ме предупреди, че ще си тръгвате. Аз ще ви придружа до изхода.
Оборин се отпусна на леглото в изнемога.
— Виж, Серьожа, нямам сили. Уморих се, докато се приготвях. Би ли ми донесъл нещо за хапване? И силен сладък чай. Да се подкрепя преди тръгване, хем ще изиграем с теб един последен блиц на сбогуване. Ще си почина малко и тръгвам.
— Разбира се, Юрий Анатолиевич. Студена пържола със салата става ли? Или да ви донеса сандвичи?
— Дай пържолата, с повечко хляб.
След десет минути Серьожа отново пристигна с поднос и с шахматната дъска. Оборин седеше на леглото, до себе си предвидливо бе поставил малката масичка, на която до чинията и чашата наместиха и дъската. На Серьожа не му оставаше нищо друго, освен да седне във фотьойла отсреща.
От вида на храната на Юрий му прилоша, но си наложи да имитира апетит и старателно започна да се тъпче с месо, салата от прясно зеле с моркови и стафиди и хляб, като при това пиеше топъл чай. Когато за пореден път посегна за чашата, с лакът бръсна фигурите и те се изсипаха на пода.
— Ох, извинявай! — възкликна огорчено. — Колко съм непохватен!
— Нищо, аз ще ги събера — веднага с готовност отвърна Серьожа и скочи от мястото си.
Той приклекна и започна да събира пръсналите се по пода фигури. Оборин замижа за миг, събирайки кураж, после бързо извади изпод възглавницата металната плочка и с всички сили я стовари върху доверчиво подложения тил. Серьожа беззвучно рухна на пода, като закачи крака на масичката. Шумът на падащите чинии и дъската с останалите фигури се стори на Оборин същински грохот, който би събрал цялото отделение. Но нищо не се случи.
Той се наведе над момчето и пребърка джобовете на престилката му. Там имаше само два ключа, и двата във вид на дръжки, които очевидно се пъхаха в стърчащи от бравите щифтове. Сечението им показваше, че формата на тези щифтове е различна.
Оборин приседна за няколко секунди, за да укроти сърцето си, което блъскаше лудо, после взе сака и тихичко излезе от стаята. В коридора се огледа — никой. Само врати от двете му страни. Опита ключовете — единият стана на неговата врата. Внимателно завъртя дръжката и със задоволство чу познатото щракване. След като огледа коридора, ядосан откри, че не си спомня в коя посока е изходът. Но пътят надясно беше по-кратък и той реши да тръгне натам. Движеше се бавно, като се стараеше да стъпва безшумно, но тежкото му дишане му се струваше оглушително. Когато минаваше покрай една от вратите, чу гласове и замря на място. Господи, дано не излезе някой! Тук нямаше и къде да се скрие — пуст прав коридор, долу се стелеше мек килим, горе светеше ярка лампа — това му беше целият интериор.
Когато стигна до края на коридора, Юрий с отчаяние разбра, че е избрал неправилната посока: зад вратата в дъното имаше тоалетна. Облян в пот, той пое обратно, като ужасен си мислеше, че сега пак ще трябва да мине покрай вратата, зад която имаше хора. Първия път му провървя. Ами втория?
Връщането назад по коридора му се стори като път към Голгота — също толкова страшно и тежко. Сакът тежеше неимоверно много, а шума от собствените си стъпки и дишане усещаше като ужасен грохот. Ето я онази, опасната врата. Оборин едва се сдържа да не ускори крачка. Не биваше да бърза, можеха да го чуят.
— Пьотър, извикай Серьога да пием чай — чу глас иззад вратата.
Оборин замалко не припадна. Край, свърши се. Сега невидимият Пьотър ще излезе…
— Той играе шах с юриста — отвърна друг глас. — Като загуби и тоя път, ще дойде да пие чай.
Юрий си пое дъх. Сякаш му се размина. Пьотър май беше съпругът на медицинската сестра Марина? Виж ги ти, семейство до семейство. Олга и мъжът й, Марина и мъжът й… Компания от близки хора. Какво ли се върши тук?
Той понечи да продължи, когато отново чу глас отвътре:
— Чашите пак са оставени неизмити. Каква е тая свинщина бе! Петка, някой ден ще те убия.
— Сега ще ги измия, стига си викал.
Юрий отново замря. Нима Пьотър сега ще тръгне за тоалетната да мие чашите? Тогава всичко е загубено. Чу звънтене на съдове и плискане на вода. Слава богу, в стаята на лаборантите имаше мивка. Оборин отново пое напред. Ето я най-сетне вратата към стълбището. Заключено. Потърси с очи ключалка, но не откри. Как е възможно? Дървената повърхност беше абсолютно гладка.