Зави му се свят и Оборин в изнемога се подпря на стената. Нима всичко беше напразно? Той няма да може да излезе оттук без чужда помощ. Би могъл да се сети и по-рано. Те не са такива глупаци. Но не, не може да бъде. Трябва да потърси по-старателно.
Стегна се, опита се да надвие обзелото го отчаяние и още веднъж внимателно огледа вратата. Разбира се, ето тук има някакви жици. Електрическа брава. Но къде е дръжката, която я задейства? Ето я, зад завесата на прозореца. По дяволите, дори са две!
Оборин натисна поред и двете копчета. Първия път нищо не се случи, при второто натискане се чу тихо бръмчене. Той сграбчи дръжката и я дръпна — вратата тежко се поддаде и Юрий разбра, че е стоманена. Той излезе и внимателно я затвори. Отново бръмчене и леко щракване. Вече нямаше път назад. Сега, ако бе сбъркал нещо, не би могъл да се върне.
Стълбище обаче нямаше и Оборин се зачуди как ли ще слезе долу. Може би с асансьора. Натисна копчето за повикване и след няколко секунди кабината спря пред него. Но вратата не се отваряше. О, господи! Той панически дърпаше дръжката, но — нищо. Край, с него е свършено. Няма път назад, напред — също. Доплака му се.
Краката му се подкосяваха от слабост, Юрий остави сака на пода и седна на него. Беше неудобно да седи, нещо болезнено се впиваше в бедрото му. Ключът. Ама разбира се, вторият ключ, който той машинално бе пъхнал в задния джоб на панталона. Сигурно беше от някоя друга стая. Оборин вече се канеше да го прибере в сака, когато погледът му се спря върху отверстието под дръжката на вратата на асансьора. От отверстието стърчеше щифт. С треперещи ръце той се опита да вкара ключа в щифта — не смееше да повярва в успеха. Нищо не стана. Формата на щифта не съвпадаше. Отново безсилно се отпусна на пода, като се опря с лакти на сака. И отново го смаза непреодолимо отчаяние. Не му върви.
Ами ако опита втория ключ, онзи от неговата стая? Хрумна му безумната мисъл, че може би те имат само две разновидности ключове, тъй че сигурно два са достатъчни, за да се отварят всички врати?
Да, този път успя. Открай време знаеше, че най-важното е да не падаш духом. Трябва да се надяваш до последно. Само тогава можеш да разчиташ на успех, на благосклонна помощ от съдбата. Вече бе влязъл в кабината на асансьора, когато изведнъж се сети нещо за стоманената врата, която водеше от отделението към изхода. Дръпна ципа на сака и извади мъничко джобно ножче. Потърси с поглед жиците и бързо и внимателно ги преряза. После затвори вратата на асансьора и тръгна надолу.
Оказа се прав — сполуката спохожда само онези, които не се отчайват. Входната врата се отвори лесно, само един бегъл поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че и тя е с електрическа брава. Значи второто копче до изхода от отделението бе предназначено за управляване на вратата на първия етаж. Жицата, която бе прерязал, най-вероятно водеше именно до него. За всеки случай той преряза жицата и тук, след което излезе навън и с цялата си тежест се облегна на вратата. Щрак — и езичето на бравата меко се прибра на мястото си. Точно така, сега няма да е толкова лесно да се излезе оттук.
Студеният есенен въздух, изпълнен със ситни дъждовни капчици, му се стори като райски балсам. Юрий вдиша дълбоко, веднага му се зави свят, и то толкова силно, че за миг му притъмня пред очите. Не, за нищо на света — та нали вече го бе направил, бе се измъкнал от клиниката, не бива да се предава, когато победата е толкова близо. Не бива! Трябва да върви! Но накъде? Не е важно, нанякъде, само да е по-далеч оттук и от собствения си дом. Да се скрие, да изчака известно време.
Не, това не е правилно. Не да се крие и да изчаква, а да отиде в милицията. Да разкаже за неразбираемите тъмни дела, които се вършат в отделението — те да разследват. Да, така ще е правилно.
Той докрета до изхода на парка, който заобикаляше клиниката, и тръгна към метрото. Имаше чувството, че успехът му вля сили, че се чувства далеч по-добре, отколкото си бе мислил, когато лежеше в стаята си. Може би е истина, че бездействието и страхът отнемат силите на човека, а започнеш ли да правиш нещо и бавно да се придвижваш към победата, силите прииждат. Свободата го опияняваше, успехът, който бе постигнал сам, му вдъхваше вяра в собственото му могъщество и непобедимост. Оборин дори закрачи по-бързо и започна да се усмихва сам на себе си.
Слезе в подлеза и доста бързо стигна до метрото, спря пред гишето на касата и започна да рови в портфейла си за банкнота от хиляда рубли, за да си купи жетон. Отначало дори не разбра какво става. Банкнотите в портфейла му бяха различни на цвят, но на всички бе изписано едно и също число — 200…