— Младежо — чу глас, долетял някъде отдалеч. — Младежо, чувате ли ме?
Той с усилие отвори очи и видя милиционер с униформа и жена, които — неизвестно защо — не бяха пред него, а сякаш над него. После съобрази, че лежи, а те двамата са се навели над главата му.
— Младежо — настойчиво го викаше жената, — да ви извикам ли линейка или си имате лекарство?
— Двеста — изломоти Оборин с вдървени устни. — Не знам защо — все двеста…
— Ей, Шурик, тук наблизо има болница, защо не се обадим там? — попита жената, като се обърна към милиционера. — Защото „Бърза помощ“ може да я чакаме до сутринта. Нали знаеш как се придвижват сега. Гледай, момчето съвсем е пребледняло, да не вземе да умре…
Оборин със сетни сили напрегна гласа си.
— Моля ви се — заговори жално, — само не в болница. Много ви моля. Нещо за сърце… Случва ми се. Уморен съм. И от нерви… Нитроглицерин или нещо друго…
— А може да е пиян? — изведнъж предположи милиционерът. — Я ми дъхни.
Оборин послушно му дъхна. Милиционерът подуши и се намръщи.
— Май не мирише на алкохол. Не може да се търкаля тук. Не е редно. Я сега, човече, решавай: или ставаш и изчезваш оттук, или ще се обадя в болницата, тя е наблизо, на две крачки от тук — те да те приберат.
— Ще тръгвам — отново заломоти Оборин. — Благодаря ви за грижите, извинете, че паднах, не съм искал… Случайно… Вече всичко е наред, мина ми.
Като се олюляваше, той се довлече до ескалатора и не видя как контрольорката съчувствено поклати глава, прибра се в своята будка и вдигна телефонната слушалка:
— Рая? Едно момче слиза надолу, май е със сърдечна криза. Погледни го, да не падне някъде по пътя. Не, не е пиян, Шурка го подуши. Абе нали го знаеш Шурка, какво да го правим? За него хората са нищо. С кафяво яке, много бледо, виждаш ли го? Аха… Аха, той е. Не го гони, нека поседи на някоя пейка, дай му някакви капки за сърце. Че не дай си боже да…
Милозливата контрольорка се оказа права — Оборин наистина излезе на перона и седна на най-близката пейка. Сякаш нещо тежко бе притиснало гърдите му, постоянно му притъмняваше пред очите и той не беше способен да мисли — къде ще отиде в това състояние, къде ще нощува и как ще стигне до милицията. Но не му трябваше милиция, където работят хора като този Шурик — тъпи, мързеливи и безжалостни. Такава милиция няма да го разбере и няма да му повярва. Трябва му друга милиция — най-добрата, в която работят умни и сърдечни детективи, за каквито пише в книгите. Такава милиция, каквато в реалния живот няма. Глупак, наивен глупак! На какво разчиташе, когато бягаше от клиниката? Че първият срещнат милиционер ще се окаже добър, умен и внимателен, че търпеливо ще изслуша накъсания му разказ и веднага ще вдигне всички на крак и ще се захване да разобличава престъпната лекарска шайка? Хайде де, много има да чака! Те всичките са като този Шурик. Махай се оттук с нещастието си, не е редно, не може да се въртиш наоколо. Или си пиян и аз те задържам, докато изтрезнееш, или си болен и те предавам на лекарите — аз да си нямам работа с теб. Ако не си пиян или болен — чупка оттук, да не съм те видял повече. Какво ти има? Изпаднал си в беда? Всички сме зле, на всички животът ни е тежък. Ама някой те обидил? Всички сме обиждани. Сложили ти отрова в лекарството? Така ти се струва, момче, не си на себе си, имаш мания за преследване, значи все пак си болен и аз сега набързо ще те предам в близката болница… Господи, защо всичко вечно става така?
Той замижа и почувства как изпод плътно стиснатите му клепачи бликват сълзи.
— Какво ти е, синко? — чу до себе си ласкав глас. — Случило ли ти се е нещо? Обиди ли те някой?
Нечия ръка докосна рамото му и аспирантът Юрий Оборин, двайсет и девет годишен, едър и силен мъж, изведнъж зарови лице в нечии гърди и изхлипа. Болестта, страхът и напрежението от последните два дни бяха съсипали нервната му система.
— Поплачи си, синко, поплачи си — продължи да говори същият глас. — Хубаво е, че можеш да плачеш. Виж, аз не мога. Искам, но не става.
— Извинявайте. — Юрий се извърна и избърса лицето си с ръце. Срамуваше се, не смееше да се обърне и да погледне жената. — Извинявайте — повтори пак.
От тунела се чу грохотът на приближаващ влак. Той понечи да стане, но се олюля и отново седна.
— Хайде, синко, да идем в моята колибка, ще ти дам капчици — имам всякакви: и за сърце, и за нерви. Къде ще ходиш такъв!