— Ти какво, заплашваш ли ме?
— Именно. Защото вие от друго не разбирате. Та значи не забравяйте — чакам Оборин само до седем сутринта. После сам си го търсете.
Саприн излезе от телефонната кабина и се върна във входа, от който наблюдаваше блока, където живееше Оборин. Но кой знае защо, беше сигурен, че той няма да се появи. Ако всичко вървеше така, както го бе замислял Дусик, момчето щеше да си е вече вкъщи. Значи работата се е провалила. Нещо не се е задействало според замисъла на Щирлиц, злорадо се ухили Николай. Сега е ясно, че Дусик е изгубил Оборин. Глупакът му с глупак! Той обаче ще си вземе парите от Дусик. Макар че естествено ще почака до седем, както обеща.
Николай Саприн имаше собствена представа за това що е чест, макар и доста своеобразна. Щом е обещал — ще го направи. И ако някой го попиташе защо не е избягал след убийството на Вероника с всичките пари, той абсолютно искрено щеше да каже, че това и през ум не му е минало.
А Юрий Оборин седеше в едно миниатюрно стайче — служебното помещение на Раиса Василиевна, пиеше сладък чай и полека-лека се съвземаше. На Раиса каза, че жена му го е изгонила от къщи, и това се оказа напълно достатъчно, за да пробуди у нея безгранично съчувствие. Такива гювендии са за убиване, задето си хващат любовници и не умеят да ценят чудесни момчета като Юрий. Как е могла посред нощ да изгони човека от къщи, щом има болно сърце? Садистка такава!
Раиса Василиевна без много шум доведе лекарката от медицинския пункт към метрото и тя би на Оборин някаква инжекция, от която той се почувства значително по-добре. В стайчето на Раиса се чувстваше в безопасност, успокои се и главата му отново заработи на пълни обороти. Само след няколко минути Юрий стигна до извода, че щом Олга и нейната компания трескаво издирват Тамара Коченова, тук трябва да се крие някакво престъпление. А щом става дума за престъпление, в милицията непременно има човек, който е в течение на проблема. Задачата на Оборин е колкото може по-бързо да намери този човек.
— Но къде ще нощуваш сега? — попита го Раиса. — Ако решиш да тръгваш за някъде, трябва веднага да вземеш влака, след петнайсет минути ще мине последният, после вече не можеш да си тръгнеш оттук.
— Не знам — въздъхна Юрий. — Родителите ми са на курорт, а аз нямам ключ от апартамента им.
— Ако искаш, пренощувай у нас — предложи жената. — Живея с дъщеря си, но тя е добро момиче, няма да има нищо против. Па току-виж — харесали сте се и може да зарежеш онази мизерница. Моето момиче е добро.
— На колко години е? — с усмивка попита той.
— Деветнайсет. Скоро ще навърши двайсет.
— Рано я сватосвате, нека си походи още. Винаги може да се омъжи.
— Ха не бой се де — засмя се Раиса Василиевна, — пошегувах се за дъщеря ми. Но за пренощуването съм сериозна. Ето сега ще изпратя последния влак, ще огледам перона дали всичко е наред и тръгваме. Аз живея наблизо, двайсет минути пеша. На жена ти може и да не й е жал за тебе, ама на мене, дъртата глупачка, ми е жал. Къде ще ходиш посред нощ?
— Благодаря — внезапно се реши Оборин. — Ако ме приютите за тази нощ, ще ви бъда много благодарен.
След един час вече беше в мъничката гарсониера на Раиса Василиевна. Постлаха му на пода, между дивана, на който спеше самата Раиса, и сгъваемия фотьойл, на който беше дъщеря й. Когато влязоха, момичето вече спеше дълбоко и дори не разбра обясненията на майка си за нечакания гост.
— Да, да — сънено промърмори тя, обърна се на другата страна, уви се още по-плътно и отново заспа.
Оборин не можа да заспи. Лежеше върху мекия дюшек на пода с ръце, подложени под главата, и напрегнато мислеше къде трябва да отиде на сутринта, какво да направи и как да намери онзи единствен служител на милицията, който би могъл да му помогне.
Тази нощ безсъние измъчваше и Арсен. Ах, Виктор, Виктор! Какъв глупак! Виж го ти, уплашил се е от конкуренция. Сега е ясно защо твърди, че Каменская е чиста, че около нея няма нищо компрометиращо. Глупости, винаги има нещо. Но Виктор се страхува, не иска да даде на Арсен оръжие срещу хлапачката. Какво пък, човек може да го разбере, но не и да му прости. Арсен отгледа, отхрани и възпита Виктор като свое дете, доведе го в кантората, която му дава възможност да печели пари, каквито преди не е и сънувал. А той? Действа зад гърба му, вреди му. Хапе ръката, която го храни. Дето прави грешки в работата — както и да е, търпи се. Млад е, ще се научи, ще набере опит, ще закоравее. Обаче дето се оказа, че характерчето му е гнило — това вече е лошо. Лъже, плете интриги. На кого да разчиташ тогава, щом най-близките, най-доверените хора се оказват предатели, готови да ти забият нож в гърба?