Но до края на смяната не намери време да провери. Началото на работния ден е точното време да откриеш, че през нощта са ти откраднали колата или са ти обрали магазина, или пък в някакви храсти лежи човек, май мъртъв, или че някой е излязъл вечерта и не се е прибрал на сутринта. Кудин пъхна листчето в джоба на китела си и до края на смяната не си спомни за него.
След като в десет часа предаде града на новия дежурен, той се преоблече в цивилни дрехи и бавно тръгна през вътрешния двор към изхода. Точно тогава насреща му се зададе Игор Лесников.
— Здрасти! — каза в движение Игор. — Как мина денонощието?
— Както винаги — уморено махна с ръка Кудин. — Ние нали сме живи — слава богу! Желая ти приятен работен ден.
— Благодаря! — извика Игор, вече отдалечавайки се.
— Ей, чакай малко! — изведнъж се сепна Кудин. — Анастасия ще дойде ли днес?
— Не. Отстранена е, забрави ли?
— Забравих. Добре де, по-късно.
По-късно, след няколко часа, Игор Лесников вече нямаше да си спомни защо не продължи пътя си към входа, а се спря. Това не беше нито прозрение, нито глас на интуицията, нито му го подсказаха небесата. Просто капитан Лесников беше много сериозен човек. И освен това на два пъти бе изпитал на собствен гръб какво е да те разследват служебно, тъй че се притесняваше за Каменская най-много от всички. Но не повече от полковник Гордеев естествено.
— Вася — извика той Кудин, — а какво имаш за Каменская? За какво я търсиш?
— Абе сутринта имахме някакво странно обаждане. Исках да й кажа, нали си умира да разгадава всякакви гатанки. Може би щеше да й свърши работа като умствена гимнастика.
— Какво обаждане?
— Абе нищо особено, Игор.
— Какво беше обаждането, Вася?
— Ако някой се интересувал от Тамара Коченова, да се обадел. И оставиха телефонен номер…
Юрий Оборин седеше в гарсониерата на Раиса Василиевна и учеше деветнайсетгодишната й дъщеря Светлана на една игра на карти — жокер.
— А какво да хвърля? — огорчено питаше момичето. — Всички карти ми трябват, нямам нито една ненужна.
— Трябва да умееш да жертваш — смееше се Юрий. — В това се състои тънкостта на играта. Не ти се иска нищо да даваш, но се налага. Твоята задача е да изхвърлиш такава карта, че жертвата ти да бъде минимална.
— Но каквато и да хвърля, ти веднага ще я вземеш и ще си подредиш твоята комбинация. Хитрец такъв!
— Ще рискуваш. Ако те е страх, че ще я взема, постарай се да ми пробуташ колкото може повече излишни карти. Тогава аз ще подредя комбинация, която ще ми бъде от полза, а в ръцете ми ще остане баласт, заради който ще получа минус. Мисли, пресмятай. Картите не са игра, картите са като живота. Затова е полезно да играеш.
Още не беше завършил нравоучителната си сентенция, когато телефонът иззвъня. Светлана вдигна слушалката, после я подаде на Оборин:
— Май тебе търсят.
— Ало — произнесе Оборин с внезапно спаднал от вълнение глас.
— Вие ли сте се обаждали по повод на Тамара Коченова? — чу в слушалката.
— Да, да. Разбирате ли…
— Представете се, ако обичате — прекъснаха го отсреща.
— Казвам се Оборин.
— Юрий Анатолиевич?! Господи, най-сетне! Къде сте? Откога ви търсим…
Михаил Владимирович Шоринов с усилие сдържаше треперенето, което често-често го раздрусваше. Оборин беше избягал от клиниката, и то по начин, който недвусмислено говореше, че се е досетил. Може би не за всичко, но се е досетил. И сега какво? Не стига, че загубиха обещаните от Денисов пари, ами загубиха и Оборин. Впрочем не те. Той. Само той, Шоринов. Защото седналият пред него нахално ухилен Саприн искаше да получи своя дял, каквото и да става. Смяташе, че само Шоринов е виновен за всичко, затова трябва да си плати.
Олга беше в паника, обаждаше се през половин час, питаше дали Оборин не се е появил. Защо всичко се провали? Хем всичко вървеше толкова гладко, Оборин беше лапнал въдицата на Олга, беше се влюбил, сам бе пожелал да влезе в клиниката и си бе лежал там с удоволствие, беше си писал дисертацията и с бавни, сигурни крачки се бе приближавал към траурния си край. Всичко беше толкова хубаво! Но какво се бе случило? Какъв дявол се бе вселил в него?
— Михаил Владимирович — говореше междувременно Саприн, — чакам да ми дадете парите. Нали се разбрахме с вас, аз излизам от играта. Писна ми от вашите идиотски номера. И няма да търся Оборин.