Дощя му се да подразни Виктор.
— Чувствам, че тя омеква — отговори Арсен, като доверително сниши глас. — От ден на ден все повече омеква. Сигурен съм, че още малко — и сама ще поиска да се срещнем. Така че готви се, Витенка, скоро ще си имаш нов началник. Но аз, разбира се, няма да ви изоставя на произвола на съдбата, ще ви помагам със съвети и изобщо… Вярно, тя няма опит, но е способно момиче, бързо ще се научи.
Виждаше как Виктор скърца със зъби и се подсмиваше вътрешно.
— Отначало ще ви е трудно — продължи Арсен, сякаш нищо не се бе случило. — Проверката показа, че с кадрите сме съвсем зле, трябва да извършим огромна работа, за да може хората да заработят както трябва. И с информацията нещата не вървят. Аз съм си виновен, предоверих се на помощниците си, не обърнах нужното внимание. Но вие с Каменская сте млади, силни, двамата ще оправите всичко. Чувствам… не, сигурен съм, че под нейно ръководство организацията ще живне, ще заблести с нови багри, ще се разкраси. Не тъгувай, Витенка, сега сме в кризисен момент, но свежата кръв ще покаже на какво е способна. — Имаше чувството, че Виктор иска да го убие начаса заради тези думи. И изпитваше някакво странно, уморено удовлетворение. Допи коняка си и стана. — Днес аз тръгвам пръв. Ще ида да изпълня вечерния си романс пред нашето момиче. А ти остани петнайсетина минути, после ще си тръгнеш.
Арсен облече шлифера си, закопча го грижливо догоре и излезе. Беше съвсем тъмно, но той добре знаеше къде наблизо има телефон. Влезе в кабината, пусна жетон и набра номера. Дългите сигнали го изненадаха. Минава дванайсет, къде ходи тя? Може би спи и не чува? Или прави любов с мъжа си и затова не вдига слушалката?
Вратата на кабината се отвори и той чу зад гърба си тих нежен глас:
— Няма ме вкъщи, безсмислено е да звъните.
Той дори не намери сили в себе си да се обърне рязко. Бавно окачи слушалката и едва тогава се извърна към нея.
— Значи сте вие — констатира той. — Какво пък, радвам се. Оказахте се дори по-хитра, отколкото си мислех. Все пак сте ме проследили.
— Няма да крия — стана случайно — отвърна Каменская. — Само благодарение на вашия Тришкан. Без неговите грешки никога нямаше да се добера до вас. Добър сте, не отричам.
Стояха просто така: той в телефонната кабина, тя — на тротоара. И край тях нямаше никого.
— Не можете да ме арестувате — каза Арсен. — Лично срещу мен нямате никакви факти.
— Няма и да се опитам да ви арестувам. Наистина нямам факти срещу вас. Това, което знам, не е потрябвало на никого, ако не е подкрепено с доказателства. Обещахте да ми кажете кой е убиецът на Карина Мискарянц. Надявам се, че не сте забравили?
— Не съм. Но трябва да ви кажа, че нашият пазарлък не е приключил. Сега и без вас знам кой и защо е изпратил вашите снимки в управлението. Така че тази информация няма никаква стойност. Нещо повече — взех мерки вашата докладна записка, с която се опитвахте да ме сплашите, да не причини на моите хора голяма вреда. Предложете нещо друго.
— Добре. Срещу убиеца на Карина мога да ви обясня какво се случи между вашата кантора и Денисов. Не може да не се интересувате от това.
— Права сте — каза Арсен и в този момент чу приближаващи се стъпки. Най-обикновени стъпки. Но той ги познаваше прекалено добре. — Кажете — произнесе спокойно, макар че с вътрешното си зрение вече бе видял всичко, което щеше да се случи след секунда. Беше се видял прострян на мокрия есенен тротоар, бе видял бледото лице на Каменская, наведено над него, бе видял всепоглъщащия мрак и ярката призивна светлина някъде в далечината. — Хайде, говорете — повтори.
Мощен удар го тласна назад. Той силно удари главата си в окачения на стената телефонен апарат и едва по-късно усети острата, непоносима болка в гърдите, чу нечий вик и тропота на нечии крака. Каменская го подхвана, за да не падне, и той увисна като жалък парцал в ръцете й. После Арсен почувства, че го държат по-силни ръце и внимателно го слагат да легне на тротоара.
— Край, малката — успя да прошепне Арсен. — Край.
— Кой уби Карина? — чу гласа и. — Кажете ми. Вие обещахте. Кой я уби?
— Не — почти нечуто прошепна той. — Не. Няма да ви кажа. — Събра всичките си сили, за да й се усмихне. Какво пък — не успя да свърши последната работа, която си бе запланувал. Но и тя няма да успее.
Лежеше на мокрия есенен тротоар, виждаше бледото лице на Каменская, наведено над него, после уморено и облекчено склопи очи и видя всепоглъщащия мрак и ярката призивна светлина някъде в далечината.