— Ами… — Карина се запъна и Тамара разбра, че това е най-уязвимото място в цялата ситуация. — На смени е… Но се плаща много добре, не се съмнявай.
— Каквооо! — възкликна Тамара. — На смени? Това значи половин година без почивен ден, по двайсет и четири часа на денонощие? Знам ги аз тези смени. Така ще трябва да се чукам с всички германци. Тъкмо затова искат преводачки от Москва. И точно твоята агенция се слави с такива.
— Е, и какво от това? — капризно възрази Карина. — Но пък плащат луди пари. Та какво решаваш, ще отидеш ли?
— Я стига! — ядосано тръсна Тамара. — Ти веднъж вече ме изпрати на такава сменна работа във Воркута, забрави ли? Аз пък прекрасно си спомням как след това три месеца лежах в болница. А, не, вземи ти иди, да видиш какво е. Защо ти не припечелиш толкова луди пари, а?
— Но аз съм с френски, а на тях им трябва немски. Хайде, Тамара, защо не идеш, а? Те толкова се надяват на нашата фирма, не ми се иска да ги разочаровам.
— Проблемът си е твой — презрително отвърна Тамара. — Аз няма да отида. Търси си друга глупачка. Хайде чао!
Тя затвори телефона, усмихна се весело и набра номера, записан на листчето. След десет минути вече знаеше, че на следващата вечер лети за средноазиатските степи заедно с групата немски специалисти по нефтени находища. Най-малко за половин година.
Глава 4.
Николай Саприн лежеше в леглото, смазан от висока температура, закоравяла омраза и зараждаща се любов. От всичко това накуп. При което разбираше, че няма право нито на първото, нито на второто, нито на третото, защото трябва да търси Тамара Коченова.
Когато след срещата с Шоринов излезе от блока, в който живееше неговата любовница, и откри, че Тамара е избягала, той веднага се върна в апартамента на Катя. Михаил Владимирович вече се канеше да си тръгва и много бързаше. Съобщението на Николай никак не го зарадва.
— Смяташ, че е избягала, защото е разбрала колко опасна е станала за нас?
— Казах ви го още преди четвърт час — раздразнено отговори Саприн, почувствал внезапно виене на свят и бързо усилващ се метален вкус в устата. По дяволите, къде ли е настинал?
— Тогава още по-наложително е да я намериш незабавно! — нареди Шоринов, докато обличаше якето си. Не обичаше да му сочат недоглежданията, но умееше да признава грешките си. — Катя, аз тръгвам! — извика той.
Катя изтича в антрето, млясна Шоринов по бузата, усмихна се на Николай, после се вгледа в него по-внимателно.
— Какво ви е, Коля? Зачервен сте. Зле ли се чувствате?
— Всичко е наред — измъчено се усмихна Саприн. — Май съм понастинал.
Катя леко докосна с длан челото му.
— Ами вие горите! И това не е никаква простуда, а истинска вирусна инфекция. С какво се лекувате?
— Все още с нищо. Преди половин час бях съвсем здрав. Сега ще се прибера и ще започна да се лекувам.
— Разбира се, че е инфекция — убедено повтори Катя. — Простудата не се развива толкова бързо.
— Катя — недоволно я прекъсна Шоринов, — не е уместно сега да си играеш на лекарка. Аз бързам. Да вървим, Николай.
— Не! — внезапно се заинати момичето. — Не мога да пусна Коля в това състояние. Ама ти не разбираш ли, Дусик? Той е с висока температура, как ще седне зад волана? Може и да катастрофира.
— И какво предлагаш? Да направим тук болница ли? — Беше очевидно, че Шоринов започва да се ядосва, но Катя не смяташе да се съобразява с това.
— Благодаря ви, Катя, много съм ви признателен, но ще си вървя — каза Саприн, макар че се чувстваше все по-зле.
Той знаеше тази своя особеност: да се разболява внезапно и сериозно. Влошаването обикновено ставаше светкавично — най-много до час, дори още по-бързо. Винаги бе завиждал на хора, на които отначало два-три дни им е просто чоглаво, а за започващото заболяване навреме ги предупреждават леко покашляне и незначително главоболие. Такива хора, мислеше си Николай, могат навреме да нападнат болестта, да вземат радикални мерки и да се отърват с лека уплаха. А на него това никога не му се удаваше. Попаднеше ли в организма му, вирусната инфекция през целия латентен период кротуваше и с нищо не го безпокоеше, а после за нула време се стоварваше върху му с гадене, слабост, световъртеж, болки в краката и висока температура. И сега, застанал в антрето на Катиния апартамент, Саприн си даваше ясна сметка, че момичето е право: в такова състояние той не може да шофира. И хич не го е еня какво щял да си помисли Шоринов. В края на краищата животът му бе по-скъп.