— Нямам време. — Шоринов рязко отвори входната врата и се извърна. — Ти остани, Николай, нека Катя те посвести малко, че — не дай си боже — може да се преобърнеш някъде.
Оказа се, че Катя наистина умее да лекува, макар че Саприн не разбираше напълно предприетите от нея действия. Даваше му някакви лекарства, мажеше определени точки на тялото му с миризливи мехлеми, които нетърпимо изгаряха кожата му, караше го да вдишва вдигащата се от термоса пара от врялата вода, в която бе разтворила виетнамски балсам и таблетка валидол. Николай не знаеше защо е нужно това, но послушно изпълняваше всичко, което тя му нареждаше. Би изял и жива жаба, ако я получеше от ръцете на Катя.
— Имайте предвид, Коля — каза тя много сериозно, докато вземаше от него термометъра, — аз не съм излекувала болестта ви, трябва да останете на легло най-малко една седмица. Но свалих температурата ви и в близките час-два няма да ви се вие свят, така че благополучно ще стигнете до дома си. Макар че, разбира се, не е много добре… Сега би трябвало да поспите десет-дванайсет часа, а не да шофирате.
Саприн не искаше да си тръгва. Искаше да седи тук, в този апартамент, до Катя, а още по-добре — да лежи и да боледува. Но непременно тук, та Катя да се грижи за него.
— Къде сте се научили толкова чевръсто да се борите с болестите? — попита я той.
Катя весело се разсмя.
— В нашето семейство бяхме шест деца, аз съм най-голямата. Мама много рано започна да боледува, наложи се да напусне работа, от трийсет и седем годишна е пенсионерка по болест. Представяте ли си как се изхранват осем гърла? Родителите ни и ние шестимата. Тъй че татко замина на Север, за да печели повече пари — и наистина пращаше доста. А аз свикнах да бъда бавачка, от тринайсетгодишна поех грижите за мама и за петимата по-малки. От немай-къде човек се учи и да лекува, и да възпитава, и да бърше сополи. Може да се каже, че изкарах шест пъти средно образование: самата аз учех, а и с всеки от малките отново пишех домашни и преразказвах уроци. А колко костюми за детски празници съм ушила! А колко рани и порязвания съм излекувала! Понякога имам чувството, че съм отгледала пет собствени деца. Може би затова не се омъжвам. Просто съм изпълнила вече майчинския си дълг пред природата. Иска ми се малко да си почина.
Николай си тръгна от нея в два часа през нощта, вкъщи си легна и вече трети ден не ставаше от леглото. Нямаше кой да се грижи за него, той не владееше Катините методи на лечение и затова страдаше от температурата и болките в цялото тяло, вземаше традиционния комплект лекарства и нетърпеливо чакаше болестта да отстъпи достатъчно, за да може да пътува из целия град и да търси Тамара. Живееше сам. Някъде в Подмосковието, в топла зимна вила живееше майка му с третия си съпруг, но на Николай и през ум не му минаваше да я повика. Той мразеше майка си.
Вера Григориевна никога не си бе правила труда да се грижи за децата си. След като изпрати шестмесечния Коля при майка си — в далечно украинско село, за дванайсет години тя нито веднъж не отиде да го види, само изпращаше пари и колети. Майка й, бабата на Коля, беше жена мъдра и добра и макар да не одобряваше поведението на дъщеря си, нито веднъж не заговори за това пред момчето. Напротив, внушаваше му, че неговата майчица е най-чудесната, най-красивата, ето как се грижи за него — и пари изпраща, и подаръци за празник. Когато Коля навърши дванайсет, пристигна писмо от майка му, в което тя разрешаваше най-сетне да й изпратят момчето в Москва. Коля, който бе израснал с баба си и с нейните приказки, се чувстваше като принц в изгнание, а за майка си, която не бе виждал дотогава, мислеше най-малко като за добрата царица, която зли врагове са принудили да се раздели с единствения си син. Сега с интригите на враговете е свършено и тя го вика — своя любим син.
Реалността обаче се оказа по-груба, сурова и пошла. Както се разбра, майка му отдавна се бе развела с бащата на Коля, а от втория брак имаше дъщеричка на три години — Ирочка. Новият съпруг на майка му още от началото не одобрявал изгнанието на Коля и настоявал Вера Григориевна да прибере сина си, но тя все се оправдавала със затруднените им жилищни условия: живеели в гарсониера. Когато мъжът й получил от своето ведомство тристаен апартамент, вече нямало причини да отлага връщането на Коля и Вера Григориевна се предала.
Семейната идилия, за която бе мечтало момчето във влака Киев — Москва, продължи точно една седмица. През тази седмица Вера Григориевна глезеше сина си, слагаше му в чинията най-хубавото и се тръшкаше колко бил слабичък, угрижено разсъждаваше дали училищните програми в Украйна не са различни от московските — да не би Коля да е изостанал. С една дума — всячески се правеше на грижовна и любяща майка. След седмица обаче всичко свърши и Коля, макар и само дванайсетгодишен, разбра, че най-важното за майка му е самата тя, нейните удобства и собствените й желания. Ако можеше, би се развела и с втория си съпруг, а с Ирочка би постъпила, както навремето с Коля. Но при развода щеше да се наложи да заменят апартамента, а никак не й се искаше това да стане — беше удобен и голям, а и в центъра на Москва. Всички познати позеленяваха от завист.