Саприн бързо огледа светлозелената жигула, която му посочи съседката на Тамара, а след като излезе от блока, мина покрай нея и леко забави крачка. Жената май наистина бе права — с тази кола никой не беше пътувал поне от няколко дни: прахта върху капака и на предното стъкло се стелеше, еднакво плътна.
Той пое към района на парк Фили, където живееше майката на Тамара. Тя за щастие си беше вкъщи, но го въведе в кухнята и го помоли да почака: имала урок и не бивало да го прекъсва. Алла Валентиновна беше дама на петдесетина години, но за това можеше да се досети само човек, който знае, че тя има двайсет и осем годишна дъщеря. А онези, които не го знаеха, наивно смятаха, че Алла Валентиновна още няма и четирийсет — толкова жизнерадостна, постоянно готова да се усмихне, стройна и младолика беше. Коченова-старша, както разбра Николай от откъслечните фрази, долитащи откъм хола, преподаваше немски език. Той се учуди на лекотата, с която домакинята пусна в апартамента непознат човек и го остави сам, макар и в кухнята, където обикновено няма ценни предмети, но все пак… Наистина холът е пълен с ученици — ако се съди по гласовете, далеч не деца, така че не е нужно да се страхува, че непознатият ще я убие или ограби, но нали урокът ще свърши и те ще си отидат, а той ще остане насаме с Алла Валентиновна…
Николай не се чувстваше много добре, привечер слабостта го надвиваше и май пак бе вдигнал температура. Той извади от джоба си малка плоска кутийка от небесносиня пластмаса, а от нея — три разноцветни таблетки. Огледа се, видя полицата за съдове, взе една чаша, наля си вода от чайника и изпи лекарствата. В един момент му хрумна, че с удоволствие би седял тук с часове, без да бърза за никъде. Колко би било хубаво, ако изведнъж се окажеше, че не е необходимо да търси и да убива Тамара, че тя не представлява никаква опасност, а парите за сестра му е дала майка им. Тогава той щеше да си легне, да затвори очи и да спи сигурно цяла седмица: поради заболяването умората му изглеждаше двайсет пъти по-силна, отколкото беше в действителност. Колко хубаво щеше да е Алла Валентиновна сега да влезе в кухнята и да каже: „Напразно търсите Тамара. Преди няколко дни я сгази кола и тя почина.“ И толкоз! И всички проблеми щяха да са решени от само себе си. Но тя нямаше да каже така, твърде спокойно и засмяно беше лицето й — жена, току-що погребала детето си, не изглежда така.
Най-сетне от антрето се чуха гласовете на тръгващите си ученици. Вратата се затръшна и домакинята влезе в кухнята.
— Между групите имам половин час, трябва бързо да хапна нещо, инак ще припадна от глад — заяви тя и с мълниеносна скорост извади от фурната на печката тиган, а от хладилника — продукти. — Ще ми правите ли компания?
— Благодаря, не съм гладен. Виж — чай ще пия с удоволствие, ако ми дадете.
— Ще ви дам, разбира се, защо да не дам на приятен гост! — весело отговори тя и веднага избухна в смях над невинно изречената двусмислица. — … С какво време разполагате? — попита, след като в тигана многообещаващо зацвърча нещо ароматно.
— С какво време ли? — учуди се Саприн.
— Кога заминавате?
— Къде да заминавам?
— Ами за чужбина, за къде другаде! Нали затова искате да учите езика, а не за да четете Хайне в оригинал, права ли съм?
Саприн схвана, че Алла Валентиновна го е взела за пореден ученик, който преди заминаването си за чужбина иска бързо да се изпедепса в разговорния немски.
— Алла Валентиновна, аз търся Тамара. Не знаете ли къде е?
— В командировка! — учудено отвърна Коченова. — А вие кой сте?
— Как да ви кажа… — Саприн се престори на смутен. — Ами… ако наричаме нещата със собствените им имена, аз съм неин любовник, но очевидно нещастен. Надявам се обаче, че нещата могат да се оправят.
— Как се казвате?
— Николай.
— Мисля, че Тамара не ми е казвала за вас — замислено продума Алла Валентиновна, докато вадеше късчетата задушени зеленчуци от тигана в чинията. — Още веднъж ви предлагам: ще хапнете ли с мен? Страшно вкусно е, честна дума!
— Много ви благодаря, не ми обръщайте внимание, по-добре да пийна чай.
— Е, както искате. И отдавна ли се познавате с дъщеря ми?
— Не, само от два месеца. Чуйте ме, аз знам, че е заминала за Австрия за няколко дни, но трябваше да се върне в събота вечерта, тя ми го каза. От събота вечер през половин час я търся по телефона вкъщи — никой не вдига. Затова си помислих, че ме е зарязала, решила е вече да не се среща с мен. Крие се, чака да престана да й звъня. Може би има връзка с човека, с когото е заминала, върнали са се и сега са в нейното жилище. Разберете, Алла Валентиновна, далеч съм от мисълта да се правя на Отело, да грабвам нож и да се втурвам презглава да се разправям с Тамара и с новото й увлечение. В никакъв случай! Но искам да съм наясно, искам нещо определено. Ако Тамара не иска да ме вижда повече, да ми го каже. Няма да я упрекна с нито една дума, ще изчезна и няма да се появя повече в живота й — та аз съм нормален човек, повярвайте ми! А така като някой глупак въртя телефона, вълнувам се, страдам, измъчвам се, а това е неприятно и за нея. Кому е нужно всичко това?