Петер, отработвайки хонорара си, бе спал по три часа в денонощие и бе работил с невероятна скорост — благодарение на факта, че като шеф на детективска агенция имаше помощници. По хотелите изобщо не бе търсил следи от загадъчен чех: щом паспортът е фалшив, в него няма печати за пресичане на границите, а в хотелите обикновено обръщат внимание на това. Налагало се е да търсят услугите на мотелите, където порядките са много по-свободни. И на опитния детектив са му били достатъчни три дни, за да намери мотела, чийто собственик си е спомнил съпружеската двойка с чешки имена: красива брюнетка с права коса до раменете и съпруга й — синеок, с черна коса. Много ефектна двойка. Пристигнали в сряда, 13 септември, и заминали рано сутринта в събота — така било записано в регистрационната книга. А как му се е сторило, наистина ли са били чехи? Май че да. Говорели с акцент. Наистина говорела най-вече жената, мъжът през повечето време мълчал. Поляци? Възможно е, откъде да знае той! А може би сърби? Може и сърби, защо не! Да, били с кола — тъмен джип. Не, нищо особено не си спомняли, обикновени гости, пътешествали из страната — явно не били много заможни, щом са отседнали в мотел, а не в хотел.
Значи са били двама. И се бяха появили — макар и оскъдни, — но все пак външни белези. Освен това у Манфред се бе затвърдило убеждението, че са били руснаци. Ако ги е наел отмъстителният Югенау, който дълги години е работил в Москва, не може да са били други освен руснаци. Следващата стъпка е била да получи списъците на лицата с червени и сини съветски паспорти, пристигнали в Австрия между 10-и и 13-и септември (Уве се бе застраховал с по-широк отрязък от време) и отпътували в събота и неделя, 16-и и 17-и. За обработка на списъка бяха отишли още няколко дни: бяха зачерквали хора, които явно не са подхождали възрастово, двойки с деца, туристически групи и някои други категории. Най-сетне бяха останали трийсет и четирима.
С това частният детектив Уве Петер бе приключил работата си. Сега бе ред на Едуард Петрович Денисов да се включи в издирването на убиеца.
На прага на своята седемдесетгодишнина Едуард Петрович Денисов крачеше в живота уверено, вдигнал високо своята едра, беловласа глава и без да се измъчва от болестите и болежките, присъщи на възрастните хора. Беше приказно богат, но не обичаше да демонстрира излишно това и не се увличаше по разкоша, макар че понякога харчеше капиталите си за някои на пръв поглед абсолютно ненужни неща. Мразеше да дава пари назаем и да помага на по-слаби финансисти, но можеше, без да се замисли, да похарчи огромни суми за организиране на голям празник в града, за подкрепа на интернат за надарени деца или за подаръци на стари приятели. Денисов бе започнал да печели и да трупа този капитал от средата на 60-те години. На два пъти бе разследван и дори веднъж делото бе стигнало до съдебната зала, но всичко бе останало в далечното минало. Едуард Петрович обаче добре си спомняше ужаса, който го бе обзел, когато съдията и народните заседатели се оттеглиха на заседание преди произнасяне на присъдата. Минаха повече от два часа, преди те да се върнат в съдебната зала, и през тези два часа Денисов успя много неща да премисли и да си даде дума, че ако всичко завърши благополучно, той непременно един ден ще влага парите си в благотворителност, защото в края на краищата няма нищо по-скъпо от човешката благодарност. И удържа на думата си.
През последните няколко години беше пълновластен господар на симпатичен уютен град, чистичък и спретнат. Той бе поставил свои хора на всички ръководни постове в общината, Градската дума, в органите на управлението. С желязна ръка бе изхвърлил от града разните престъпни шушумиги, които не признаваха конвенционалните норми и предпочитаха да си изясняват отношенията с войни помежду си, из корен бе изтребил рекета и бе поделил всички сфери на инвестиране между бизнесмени, в чиято лоялност и преданост не се съмняваше. Всички тези предприемачи естествено си плащаха за това — че как иначе! Но не на рекетьори, а на самия Денисов, който осигуряваше тяхното спокойствие и безопасност. При това Едуард Петрович живееше, погледнато отстрани, много скромно: не в богатска къща, а в обикновен девететажен блок — вярно, на цял етаж, след като бе премахнал стените между апартаментите. Но жилището му, макар и доста просторно, беше далеч от разкошните апартаменти, по които се увличат някои нови руснаци. В него нямаше нито фонтани, нито басейни, нито сауна, нито зимна градина. Имаше три спални — една за домакините и две за гости. Огромна кухня — навремето гарсониера, в която пълновластен господар беше Алан, лауреат на много кулинарни конкурси. Голямата трапезария бе предназначена за светски мероприятия, когато броят на поканените надхвърлеше петнайсет души. В малката трапезария се сервираше ежедневно, независимо дали на масата сядаха само домакинът със съпругата си — Вера Александровна, или и техни гости — синът на Денисов със семейството си, или пък приятели. Царството на Вера Александровна — дама доста светска и заобиколена с безброй познати — беше прелестният хол, обзаведен с мека мебел, ниски масички и огромни вази, поставени на пода. В противоположния край на апартамента беше кабинетът на Едуард Петрович, в който той приемаше посетители, провеждаше делови съвещания и преговори и изобщо прекарваше по-голямата част от времето си.