Той и сега беше в кабинета си, гледаше листа с трийсет и четирите имена и се изненадваше, че на своите шейсет и осем години още е способен да изпитва такава болка. Лиля я няма вече! Преди две седмици, застанал до своя отколешен делови партньор Манфред Кнепке, той хвърли шепа пръст върху ковчега й. Не, нямаше в какво да се упреква. Добре бе постъпил, като бе омъжил своето момиче за богатия австриец. Самият той, Денисов, не би могъл нищо да й предложи. Да се ожени за нея? Изключено! С Вера Александровна живееше вече четирийсет и пет години. Тогава, в най-трудните за него времена, когато беше под следствие и го съдиха, тя беше секретар на районния комитет на партията и позорно я изхвърлиха от работа и й отнеха партийната книжка още преди да е изсъхнало мастилото на протокола от предварителния разпит на съпруга й. И въпреки това тя нито с дума не упрекна Денисов, заради чиито постъпки партийната й кариера рухна — напротив, подкрепяше го с всички сили, окуражаваше го, търсеше хора, на които би могла да даде подкуп, и хора, които биха предали този подкуп. Затова пък, когато всичко свърши и Едуард Петрович остана на свобода, каза:
— Надявам се, че всички наши мъки няма да са напразни.
Денисов без каквито и да било коментари разбра какъв смисъл е вложен в тази кратка реплика и също както в очакване на присъдата си бе дал дума да харчи парите за добри дела, си даде още едно обещание: каквото и да се случи, няма да изостави съпругата си, освен ако тя самата пожелае да го напусне. Вера му помогна да запази силата на духа си, свободата и част от капитала (другата все пак се наложи да подарят на държавата) и сега има пълно право да се възползва от всичко това. Да има богат, свободен и уверен в силите си съпруг. Още повече че след като изхвърча от райкомовската ясла, тя бе принудена да започне работа като начална учителка, тъй като образованието й беше педагогическо — нещо, което по време на активната й партийна дейност всички някак си бяха забравили.
Денисов не можеше да се ожени за Лиля, но не му се искаше и да я държи дълго край себе си като любовница. Тя беше млада жена, трябваше да има свое семейство, съпруг, деца, дом. Той нямаше право да я лишава от всичко това само заради стари задължения към собствената си съпруга. Когато разбра, че Манфред е харесал Лиля, Денисов си помисли, че едно такова сватовство би било най-добрият изход от положението, а за Лиля — достойна награда за петте години преданост. Тогава, на шейсет години, Едуард Петрович беше още твърде глупав и си мислеше, че Лиля му е била вярна и предана заради парите, които харчи за нея, и за удобствата, с които я заобикаля. Тогава още си мислеше, че предаността може да се купи и че за нея можеш да се отблагодаряваш. Едва по-късно, след като я изпрати в Австрия, разбра, че тя го е обичала. Не си е отработвала парите, а наистина го е обичала. Макар като разумен човек да е разбирала, че не е възможно да бъде съпруга на Денисов — дори Вера Александровна да я нямаше: прекалено голяма бе разликата във възрастта им и на практика не съществуваха никакви шансове да отгледат заедно общи деца. Затова пък шансът да остане млада вдовица бе дори много голям. А какъв е смисълът да се омъжваш, ако не за да градиш семейство, в което ще живееш до старини? Щом няма да е до старини, за цял живот, тогава може и просто така — да бъдеш любовница. Каква е разликата — законно ли ще си лягаш с човека или не? Не това прави сладостта.