— Но инак умее да стреля, нали?
— Блестящо. При три изстрела прави двайсет и седем точки, при пет — четирийсет и осем. Това е сега, а когато е работил в милицията и е тренирал редовно, през всичките осем години е бил победител.
— Странен човек — замислено сви рамене Денисов. — Да не би да е луд случайно?
— По този въпрос нека се произнесе съпругата ви.
— Ами добре тогава. — Денисов въздъхна и се надигна от фотьойла. — Да отидем да видим как Вера Александровна развлича твоето протеже. Обаче внимавай, Толя, отговаряш за него с главата си. Между другото — има ли връзки в милиционерските среди в Москва?
— Не знам. Но и да има, не вярвам да са на нивото на ръководството. Какъв е бил той? Обикновен детектив, и то в нашето провинциално градче.
— Но ще се нуждае от помощ. В списъка има трийсет и четири души и двайсет и шест от тях са московчани. Естествено ще трябва да започне от Москва. Ще помоля Каменская да му помогне.
Старков внезапно спря насред коридора:
— Едуард Петрович, не правете това!
Денисов бавно се извърна към него и внимателно се взря в очите му:
— Защо, Толя?
— Не бива. Не я закачайте.
— Защо? Вече й нямаш доверие? Знаеш ли нещо?
— Знам само едно: тя ще се тормози. Прекрасно си спомням колко тежко й беше да приеме вашето предложение тогава, преди две години, как се измъчваше. Защото знаеше кой сте и какви пари въртите. А след това, когато загина синът ви, тя започна да се чувства ваша длъжница и няма да може да ви откаже.
— Ами прекрасно — да не ми отказва! Да помогне на Тарадин.
— Едуард Петрович, моля ви, не закачайте Анастасия. Тя знае, че сте затънали до шия в криминалния бизнес, че сте крупен бос сред престъпните финансисти, и понеже няма възможност да ви откаже, ще прави това, за което ще я помолите, но ще полудее. Искате да я накарате да страда ли? Спомнете си колко ни помогна тя преди две години. Мисля, че направи достатъчно за всички ни.
— Я виж, много се застъпваш за нея! — позасмя се Денисов. — Да не би да си влюбен?
Лицето на Старков неволно се разкриви и Денисов разбра, че е улучил болното място. Я гледай, а той не бе забелязал тогава. Чак сега това изплува… Виж го ти нашия Толя!
— Аз й дадох сина си — бавно изрече той, загледан втренчено в очите на началника на контраразузнаването. — И имам право да я помоля за услуга, па макар и молбите ми да се изпълняват с цената на нейните страдания. Не се тревожи, престарели ми Ромео, няма да я моля за нищо незаконно. Това момиче ми харесва и аз ще го пазя.
Обърна се и продължи по коридора към гостната, сигурен, че Анатолий Владимирович Старков послушно го следва. Отвори вратата и видя жена си и Тарадин, увлечени в непринуден разговор.
— Толенка! — радостно възкликна Вера Александровна, която от целия екип на мъжа си отдаваше предпочитание на Старков, изпитваше искрени симпатии към него и го смяташе за единствения интелигентен човек от обкръжението на Едуард Петрович. Тя леко се надигна от дивана и с царствен жест подаде на Старков своята набръчкана, покрита с пигментни петънца, но все още изящна ръчица, която той галантно целуна. — Сърдита съм ви, Толенка — закачливо усмихната, каза Вера Александровна. — Защо сте крили от мен съкровище като Володя? Защо никога не сте го водили у нас? За половин час разговор с него изпитах удоволствие, каквото не съм изпитвала за цял месец.
— С какво толкова покорихте съпругата ми? — поинтересува се Денисов и отново заразглежда Тарадин. Очакваше, че гостът сега ще си отвори устата и ще изтърси нещо банално, но за учудване на Едуард Петрович, Тарадин мълчеше, сякаш не бе чул въпроса.
— Оказа се, че Володя има задълбочени познания по история на костюмите и ми разказа много интересни неща.
— Така ли? — скептично промърмори Денисов. — Ами прекрасно, много се радвам. След половин час Алан ще ни сервира обяда, а дотогава можем да пийнем нещо. — Той отиде до вградения бар и отвори вратичката му. — Какво да ти налея, Верочка?
— Мъничко кампари.
— А на теб, Толя?
— За мен нищо, благодаря.
— А на вас? — Денисов се обърна към Тарадин в очакване на отговора му, като си помисли, че до този момент дори не бе чул гласа му. Е, сега няма да може да пренебрегне въпроса и да не отговори.
— Уиски със сода.
Гласът на Владимир се оказа нисък и плътен, което някак не се връзваше с неугледната му тромавост. Едуард Петрович подаде чашите на жена си и на госта, на себе си ливна джин само на дъното и седна на бежовото диванче, до Вера Александровна. Старков улови строгия му поглед и веднага отведе Тарадин в другия край на голямата гостна, като привлече вниманието му към окачената на стената картина — натюрморт, изпълнен с маслени бои.