— Е, какво ще кажеш? — тихичко попита Денисов, когато те се отдалечиха достатъчно.
— Добре е, Едик — кимна Вера Александровна. — Много добре. Според моето дилетантско мнение — просто превъзходно. Умее да изглежда скован и стеснителен, а същевременно да бъде обаятелен чаровник. Може да омае всяка жена, прекрасно хоби си е избрал — история на костюма. Малко жени не биха клъвнали на това. За мъжете има друга въдица — история на лова. Как хората са ловували някога, какви животни, с какво оръжие, какви били традициите и така нататък. А гласът му! Чу ли гласа му? Просто невероятен! Ако с такъв глас говори каквото трябва, човек напълно би забравил за външността му.
— Умен ли е?
— Безспорно.
— И тъй, ти си разбрала какъв може да изглежда. А какъв е в действителност?
— Грубиян, Едик. Най-обикновен грубиян, като деветдесет и пет процента от мъжката половина на човечеството. Нежните душевни трепети са недостъпни за него.
— Грубо ли се държа с теб?
— Боже опази! — Вера Александровна се разсмя. — Беше необикновено мил. Но на моята възраст, драги, вече ми е време да разбирам кое е игра и кое е естествено.
— Благодаря ти, Верочка, твоите оценки винаги са точни. Понаблюдавай го и докато обядваме, а после аз ще взема решението си.
— И какво искаш да чуеш от мен? За каква работа го готвиш?
— Той е частен детектив и ще работи за мен именно в това си качество. От него се иска съобразителност, но най-важното — стабилност и самообладание. Не ми трябват хора, готови за нищо и никакво да вадят пистолета. Не обичам, когато около мен и моите помощници се започва стрелба.
Денисов стана, остави празната чаша на масичката и отиде при гостите, които от натюрморта бяха преминали към следващата картина, нарисувана като подражание на поанталистите и изобразяваща финалната сцена на „Алените платна“ от Грин.
Вечерта, след като изпрати Старков и Тарадин, Едуард Петрович се върна в кабинета си. Решението бе взето, тази нощ Владимир Тарадин щеше да лети за Москва и от утре щеше да започне работата върху списъка.
Денисов отвори бележника си и намери в него телефонния номер, който му трябваше. Но вече протегнал ръка към апарата, внезапно изпита нещо като неудобство. Спомни си лицето на Толя Старков, когато той го молеше да не закача Каменская. Спомни си и думите на жена си за Тарадин: най-обикновен грубиян, за когото нежните душевни трепети са недостъпни. И какво излиза значи, че и той, Едуард Денисов, е обикновен грубиян, щом за него са недостъпни нежните душевни трепети на Старков. Или все пак са достъпни, но просто Денисов не се издава? Може би Толя е прав и не бива да въвличат Анастасия в тази работа?
Глупости, пресече тези мисли Едуард Петрович — той не иска от нея нищо противозаконно, просто малка помощ, от чисто справочен характер. А пък ако тя сметне за свой дълг да направи повече — той само ще й бъде благодарен. И ако при това направи някакви нарушения, той, Денисов, няма да има никаква вина за това. В края на краищата нали когато миналата година Анастасия го помоли за помощ, Денисов не я попита доколко е законно частното разследване, което бе започнала! Той й беше длъжник и веднага щом тя пожела, й изпрати група от своите хора — начело със собствения си извънбрачен син. А синът му, изпълнявайки задачите, поставени от Каменская, загина. Разбира се, Денисов не я смяташе за пряка виновница, но все пак… Нека сега тя се почувства негова длъжница.
Вдигна слушалката и решително набра номера.
Анастасия Каменская отиде на работа в отвратително настроение. След снощното обаждане на Едуард Петрович Денисов тя не спа цяла нощ, на няколко пъти ходи в кухнята, пи чай, пуши, опитва се да се успокои, повтаря си, че нищо страшно не се случва. И същевременно разбираше, че това е празна утеха. Преди година, когато загина синът на Денисов, нейният началник — полковник Гордеев — каза, че сега тя до края на дните си ще връща този дълг. Думите му май започваха да се сбъдват. Макар че на пръв поглед Денисов не искаше нищо особено.
— Разбирате ли, Анастасия — каза й той снощи по телефона, — в Австрия е убита жена, която означаваше много за мен. Австрийската полиция не е намерила престъпниците, а на мен ми се струва, че те са в Москва, и искам да се опитам да ги открия със свои сили. В това няма нищо лошо, нали?