Колегите от лицензионно-разрешителната служба й се обадиха първи и съобщиха, че всичко е наред — и лицензът, и разрешението за оръжие са действителни, и двата документа са издадени през февруари 1995 година в Управлението на вътрешните работи в града, където живееше Денисов. Георгий от Шереметиево се обади, когато вече беше почти осем вечерта.
— Е, какво, Жорочка? — нетърпеливо попита Настя.
— Май всички са отлетели. Тю-тю…
— Сигурен ли си? Всички до един?
— Да. С различни полети, в различни дни, но са отлетели. Във всеки случай в твоя списък няма нито едно име, което да не фигурира в списъците на пътуващите. Имената и годините на раждане съвпадат.
— Благодаря ти. Зарадва ме.
— Сериозно? Аз пък мислех, че ще се огорчиш, задето всички са духнали. Е, бъди здрава, Настася, и на никого да не наливаш подаръка ми, аз тия дни ще прескоча лично, ще имам път към вас.
Настя затвори телефона и почувства, че напрежението я е поотпуснало. Дотук нищо не противоречеше на легендата, която й бе дал Денисов. Частният детектив Тарадин наистина се готвеше да проверява хората, отлетели в определени дни за Виена. Но не биваше да бъде твърде лековерна. Ами ако във Виена, както навремето в една вила в Подмосковието, са се събирали някакви престъпни босове и далавераджии? Ами ако са решили да проведат своята сбирка-съвещание-битка-подялба в някой комфортен европейски хотел? Трябва да провери списъка още веднъж. Нека му хвърлят опитно око колегите от управлението за борба с организираната престъпност. И ако не кажат, че всички имена от този списък са им познати — тогава всичко е наред. Тогава може би наистина цялата работа е в жената, която Денисов е обичал и която е била убита в Австрия.
Глава 6.
Помещението на катедрата не бе приспособено за провеждане на заседания, затова онези, които искаха да прекарат времето си в що-годе комфортни условия, идваха по-рано и си заемаха удобни места. За удобни се смятаха столовете до масите, където човек можеше да извади книжата си и тихомълком да върши някаква своя работа, като се преструва, че внимателно слуша. Не успееш ли да седнеш до маса, трябва да седиш, както казваше Юрий Оборин, с голи колена. Не можеш да извадиш нито книга, нито вестник, камо ли ръкопис, върху който трябва да поработиш. Много преподаватели по наказателно право по време на такива заседания проверяваха курсови или дипломни работи — за да не си губят времето напразно.
Оборин дойде двайсет минути преди началото на заседанието и успя да заеме място до най-хубавата маса — до прозореца в ъгъла. Той беше аспирант трета година и идваше в катедрата само в дни за заседания или когато имаше определена среща с научния си ръководител. Третата година от аспирантурата беше най-свободната. Докато през първата трябваше три пъти седмично да посещава задължителните занятия по философия, чужд език, социология и още доста предмети, а през втората го товареха с най-трудните групи, в които трябваше да води семинарни занятия и упражнения, тъй като всеки аспирант беше длъжен да отработи и педагогическата си практика, то третата година изцяло бе посветена на написването на дисертацията. Смяташе се за неприлично аспирантите трета година да бъдат занимавани с несъществени задачи.
Почти веднага след Оборин в катедрата дойде доцент Прохоренко — пълна, вече на възраст жена с гръмовен глас и неприятен характер.
— Юра! — зарадвано се завтече тя към Оборин. — Хайде набързо да прегледаш тези работи, ще им бъдеш рецензент. — Тя сложи пред него няколко папки и хвърли отгоре им бланки за рецензии.
— Какво е това, Галина Ивановна?
— Студентски конкурсни работи. Нали всяка година провеждаме конкурс за най-добра студентска работа, забрави ли? Катедрата предава най-добрите от тях за факултетския конкурс, после отиват на междуфакултетски тур, а след това — на междувузов. Хайде, Юра, недей да спиш, прегледай ги, попълни бланките и после ще кажеш няколко приказки.
На Оборин не му се четяха студентски работи.
— Защо аз? — мрачно попита той. — Няма ли други хора в катедрата?
— Не си само ти, раздала съм на всеки по пет-шест работи. Знаеш ли колко студенти пишат по наказателно право? А мене Черненилов ме натовари да отговарям за първия тур, в катедрата, та сега се чудя какво да ги правя — толкова много участници! Като че ли си нямам друга работа. От моите участват само четирима души, а трябва да отговарям за всички.