— Защо пък да е печално? — нададе глас старият Мирошкин, когото търпяха в катедрата само от уважение към белите му коси. На своите шейсет и три години той продължаваше да работи като обикновен преподавател, без да има научна степен. Никога не бе писал книги или статии, а през последните десет години и не четеше, а възгледите му не помръдваха встрани от принципа на партийността в наказателното право.
— Защо е печално ли? — повтори думите му Оборин. — Ще обясня. Ето две конкурсни работи, те са написани от две студентки от една и съща група. С други думи — от две приятелки. Написани са под ръководството на един и същ научен ръководител — професор Лейкин. И заглавията на тези работи са еднакви: „Смъртното наказание като изключителна наказателна мярка“. Отваряме тези две работи и виждаме, че и двете са изцяло преписани от една и съща книга със заглавие „Кога държавата убива“, която ние всички не само сме чели и използвали в работата си, но сме я и рецензирали, когато я подготвяха за издаване. Двете работи се различават само по степента на детайлизиране при преписването, както и по това, че едното момиче добросъвестно се позовава на източника почти на всяка страница, а другата пренебрегва тази дреболия. Вероятно презумпцията тук е, че рецензентите и конкурсната комисия, преглеждайки тази работа без позовавания, трябва да смятат, че самата тя е толкова умна, ровила се е в архивни материали и е чела чуждестранни първоизточници. Не разбирам как е възможно научният ръководител да не е забелязал това. Създава се впечатление, че изобщо не е виждал тези работи — дори отдалеч. А между другото той си отчита този труд като лекторски часове.
— Е, нека смятаме, че това е досадна случайност — примирително каза Черненилов. — Естествено работите трябва да се дисквалифицират.
— Не бих нарекъл това случайност! — ядно тръсна Оборин. — Да вземем друга една работа, написана под ръководството на друг член на нашата катедра. От нея научаваме зашеметяваща новина. Оказва се, че хроничният алкохолизъм е правонарушение, което има обективна и субективна страна.
В стаята се възцари тишина, внезапно разкъсана от звънлив кикот, искрен и весел, какъвто може да се чуе само след наистина хубав виц. Смееше се новата аспирантка, красавицата. Нали още беше далеч от вътрешнокатедрените интриги и взаимоотношения, на нея приведеният от Оборин цитат й бе прозвучал като явна нелепост и идиотизъм. И то нелепост, каквато всеки що-годе образован юрист просто не може да не забележи. Това беше точно толкова идиотско, колкото например да твърдиш, че квадратът има радиус или че телефонът прекъсва, когато в жилището изгорят бушоните.
— Може би Галина Ивановна специално е подбрала за мен най-значимите работи? — с метални нотки в гласа попита Оборин. — Ако е така — добре. Но ако работите, попаднали при мен за рецензиране, са избрани от общата маса случайно, имам всички основания да подозирам, че и другите работи, за които преди малко се изказаха уважаемите рецензенти, с нищо не са по-добри. А от предишните изказвания не чухме нищо друго, освен похвали. Натрапва се само един извод: научните ръководители не четат работите, а не го правят и рецензентите. Аз свърших.
— Благодаря, Юрий Анатолиевич — спокойно каза Черненилов. — Седнете, моля. Ами тогава, уважаеми колеги, въпросът отпада от дневния ред като неподготвен. Галина Ивановна, кога е последният срок за представяне на работите за факултетския тур?
— Утре — измънка Прохоренко. — Всъщност днес, но ми разрешиха — срещу честната ми дума — да представя работите заедно с рецензиите утре сутринта.
— Защо тогава обсъждаме резултатите от катедрения тур едва днес, а не го направихме миналата седмица? Миналата сряда имахме заседание на катедрата, за конкурса се знаеше още преди два месеца… Защо тогава, Галина Ивановна, протакахте до последния ден? Кога раздадохте работите на рецензентите?