— Преди две седмици — бързо отговори Прохоренко и по физиономията й пролича, че лъже.
— И на нашите рецензенти не са им били достатъчни две седмици, за да прочетат работите? Срамота, колеги! Не можем да не участваме в конкурса — ние сме една от водещите катедри. Кой от рецензентите е прочел поне една работа от кора до кора и може да ми гарантира, че е съвсем прилична? Има ли такива?
Отговорът беше пълна тишина.
— Повтарям въпроса си: има ли поне една работа, която можем с чиста съвест да изпратим на конкурса? Юрий Анатолиевич, вие май сте прочели всички работи? Открихте ли такава?
— Не — отговори Оборин.
— Тогава ще действам с административни методи — твърдо заяви завеждащият катедрата. — Колко са всичките работи, Галина Ивановна?
— Трийсет и една.
— Колко души присъстват тук в момента? Дванайсет? Прекрасно. Галина Ивановна, раздайте работите на всички — освен на Оборин — и никой няма да си тръгне оттук, докато те не бъдат прочетени. И имайте предвид, че за положителна рецензия всеки от вас ще отговаря лично. Ако препоръчате за конкурса работа, в която е написано нещо като онова, което преди малко ни цитира Юрий Анатолиевич, ще поставя въпроса за служебни наказания. За отговорността на научните ръководители за тази немарливост ще си поговорим отделно.
Черненилов стана и тръгна към вратата, като направи знак на Оборин да го последва. Юрий си проправяше път между масите, усещайки изгарящите от омраза погледи на членовете на катедрата. Естествено те са имали някакви планове, всеки е трябвало да бърза за някъде, а сега ще седят и ще четат тези бездарни текстове, търсейки по-прилична работа и притиснати от страха да не пропуснат някоя идиотщина.
Юрий излезе в коридора след завеждащия. Без да се обръща, Черненилов отиде до вратата на кабинета си, отключи и побутна Оборин да влезе пръв.
— Защо направи тази сцена? — яростно засъска той, когато се озоваха в кабинета. — Мислиш ли изобщо какво вършиш? Не можа ли да дойдеш при мен предварително и да ми кажеш? Защо трябваше да вдигаш скандали на заседанието?
— Не можех да дойда по-рано — спокойно отговори Юрий. — Получих работите от Прохоренко петнайсет минути преди началото на заседанието. А пък ако си бях премълчал, утре сутринта работите щяха да отидат на факултетски тур. Представяте ли си какъв позор ще бъде, ако в конкурсната комисия се намери поне един добросъвестен рецензент?
— Прохоренко каза, че е раздала работите на рецензентите преди две седмици — каза Черненилов.
— Не е вярно.
— Ах, дъртата крава! — гневно възкликна завеждащият катедрата. — Така си и знаех — рано или късно ще ме изложи. Ами ти, ти защо се набърка във всичко това? Ти ли си най-съвестният тук?
— Не обичам да ме правят на идиот. Не обичам да участвам в колективна измама. И за вас ми е жал, Валерий Борисович. Свикнали сте нищо да не проверявате и да вярвате на всички безусловно, а те пък са свикнали да ви мамят. Година след година катедрата представя за конкурсите не знам какви глупости и досега ви е спасявало само обстоятелството, че и във факултетската комисия работят същите безделници и немарливци. Но нали рано или късно може да се натъкнете на някой идиот като мен, попаднал в тази комисия! Тогава отговорността ще падне не върху Прохоренко, която от сто години никому не е притрябвала, а върху вас — младия ръководител. Никой не иска да бъде доцент и всеки ден да влиза в аудиторията, но за вашето място винаги ще се намерят желаещи.
— Всичко, което казваш, е така — позасмя се Черненилов. — Но не си прав. Благодаря ти, задето пазиш репутацията ми. Обаче не биваше да вдигаш скандал. Ако мълвата плъзне извън нашата катедра, деканът може да започне извънредна атестация. И пръв ще пострада професор Лейкин, защото ти го спомена изрично — и онези, които ще преразказват историята, също ще го споменават. Кой е научният ръководител на оня студент, дето е писал за хроничния алкохолизъм? Защо не спомена и него, щом вече започна? Сега ще разнасят само Лейкин.
— Научен ръководител на работата с хроничния алкохолизъм сте вие, Валерий Борисович. Трябваше ли да го кажа пред катедрата?
— Не трябваше, не трябваше! — ядосано отвърна Черненилов. — Но не биваше да закачаш и Лейкин. Той е стар, болен човек, девет месеца в годината боледува, заслужил учен е, с неговите учебници сме израснали. Да, той не влиза в аудиторията, не чете лекции, няма никаква полза от него, обаче името му! Лауреат е на държавна награда за научната си дейност в областта на наказателното право, а знаеш ли колко юристи имат това звание? Петима! Само петима! И един от тях работи при нас. Ние трябва да треперим над него, а не да го заливаме с кал за дреболии. Разбра ли ме?