След като излезе от кабинета на завеждащия, Оборин отиде в бюфета, взе си кафе и сандвичи и седна на една маса до млада двойка — те се гледаха само един друг и не забелязваха нищо наоколо. Беше му гадно след разговора с Черненилов. Но Юрий не изпитваше угризения на съвестта. Нека ръководството решава проблемите си, както намери за добре, само не и за негова сметка. Той, Оборин, няма намерение да играе по чужда свирка и да праща по конкурси явни глупости. Нека те да пращат тези работи на конкурси, па ако ще и да кандидатстват за Нобелова награда — той няма да възрази, но няма и да се преструва, че работите са добри. Поискаха мнението му — той го каза, а щом на членовете на катедрата им е безразлично, че студентите ги смятат за идиоти, на които можеш да пробуташ плагиат и компилация — това са си проблеми лично на членовете на катедрата. Той не желае и на никого няма да позволи да го смята за глупак.
Влюбената двойка до него насочи мислите му към новата хубавичка аспирантка. Сега сигурно седи с всички, чете конкурсни работи и проклина Оборин. Дали да не се върне в катедрата, да седне до нея и да поеме част от нейните работи? Добър повод да се сближат. А после какво? Да я заведе вкъщи? Вероятно ще трябва — тя не прилича на момиче, свикнало на дълги романтични ухажвания. Мисълта за момиче, което би завел в леглото си, му напомни за Тамара. По дяволите, трябва най-сетне да изпълни молбата й и да прибере колата й в своя гараж. Може вече да са я откраднали? Тамара ще му откъсне главичката.
Всъщност Юрий не бе забравял за колата на Тамара Коченова, но все не се наканваше да отиде пред нейния блок и най-сетне да направи това, за което тя го бе помолила. Алармата не работеше и всеки момент можеше да откраднат колата, а пък нямаше кой да хукне да се оплаква в милицията. Но никак не му се искаше да кара чужда кола без пълномощно. Тамара му бе оставила ключовете и талона, Оборин имаше книжка, но ако се случеше да го спрат катаджии, щеше доста да се поизпоти. Нямаше да може да докаже, че колата не е открадната, защото единственият човек, който би могъл да потвърди, че Оборин не е крадец, беше самата Тамара, собственичката на колата. А къде беше тя? Изчезна също тъй внезапно, както се появи. Живя у него четири дни, а после Юра се прибра и намери на масата бележка: Заминавам, получих работа извън Москва, моля ти се, прибери колата ми. Целувам те и ти благодаря, че ми помогна и ме приюти. И толкоз. С една дума — беше го страх да прибере колата на Тамара. Но не можеше и да не я прибере — като нищо щяха да я задигнат.
Историята с конкурсните работи толкова го бе ядосала, че страхът да не го хванат катаджиите отиде някак на заден план. И без това денят ми е пропилян, каза си Оборин, какво ще се занимавам с тази аспирантка, тя няма къде да избяга, ами я по-добре да отида до Тамара и най-сетне да прибера колата. Поне едно главоболие по-малко.
Николай Саприн вече губеше търпение. Шоринов му даде за помощници двама души и тримата на смени наблюдаваха колата на Тамара Коченова. Това беше последната нишка, чрез която Саприн се надяваше да намери човека, с когото Тамара бе общувала след завръщането си от Виена. Нали все някъде е живяла! Този човек трябваше да знае за къде е заминала.
Чакането нервираше Саприн, той беше човек на действието и принудата безсмислено да дебне край блока на Тамара, облечен всеки ден с различно идиотско яке с качулка, скриваща гъстата му черна коса и ярките сини очи, го изкарваше от кожата му. Заваляха есенните дъждове, въздухът беше влажен и студен и той още не можеше да се съвземе след тежкия грип. Наболяваше го главата, от време на време вдигаше температура, краката му омекваха и не го слушаха, в устата му стабилно се бе настанил металният привкус. Но въпреки това Николай дочака.