До колата на Тамара приближи най-обикновен младеж на трийсетина години или малко по-малко, с мрачна физиономия и притеснен поглед, отключи вратата и седна на шофьорското място. Саприн веднага се втурна към своята кола, която бе оставил зад ъгъла. След два дни вече знаеше всичко за човека, който прибра колата на Тамара — достатъчно, за да действа по-нататък. Преди да реши дали да влезе в контакт с него, Саприн искаше да огледа жилището му, тъй като влизането в чуждо жилище открай време не бе проблем за него.
Николай изчака Оборин да тръгне за университета, после внимателно отключи и влезе в апартамента. Човекът живееше сам — това си личеше от пръв поглед, но тук идваха жени — често и различни. Беше леко разхвърляно, но подът беше чист и прахът — избърсан. С една дума — нормален човек: нито педант, нито откачен, малко разпилян, но нищо прекалено.
Първата работа на Николай беше да потърси следи от пребиваване на Тамара тук, но не намери нищо, нито един предмет, който би могъл да познае. Прелисти тефтерчето до телефона с надежда да открие някакви стари координати на Коченова: може по старите адреси и телефони да се намерят хора, които знаят за Тамара нещо интересно, и да му дадат някакви нови следи. Но телефонът беше само един — на майката на Тамара. Явно Оборин си го беше записал още по времето, когато Тамара е живеела с нея. Странно, новият й телефон липсваше. Нима толкова дълго не са се виждали? Защо тогава Тамара се е втурнала при него, при човека, с когото не е общувала най-малко пет години? Отговорът беше очевиден: уплашила се е. Разбрала е с кого си има работа и е знаела, че ще я търсят не дилетанти, а професионалисти, от които отърваване няма. Тъй че трябва да се крие при човек, за когото сегашното й обкръжение не знае нищо. Да, Саприн излезе прав. Тя наистина беше опасна, беше разбрала прекалено много и се налагаше на всяка цена да я намери и да я премахне.
Застана на колене, наведе се и надникна под дивана. Чудесно — там се белееше някакво листче. Николай легна на пода, протегна ръка и го извади. Веднага позна почерка на Тамара: беше я гледал, когато попълваше митническите декларации, и беше запомнил начина, по който тя изписваше цифрите. Та какво телефонче е записано тук? Ах-ах-ах, Тамарочка, забравила си листчето на масата, а течението го е духнало под дивана. Все пак домакинът е нормален мъж, не бърше праха под дивана всеки ден. Николай реши да не рискува — преписа си номера в бележника и хвърли листчето обратно, където си беше. Знае ли човек — може домакинът да е видял, че листчето е отлетяло под дивана, да го е домързяло да се навежда, но да е запомнил, че то е там. Не е нужно да знае, че в жилището му са влизали външни хора.
Доволен от находката, Николай Саприн тихичко излезе от апартамента, слезе по стълбището и си тръгна.
Не му беше нужно много време, за да разбере чий е телефонният номер, записан на листчето. Привечер Саприн вече знаеше, че Тамара Коченова е сключила договор с фирма „Интернефт“ и е заминала за Средна Азия. Е, оставаше съвсем малко, нещата се задвижиха.
Късно вечерта се обади сестра му.
— Как си, Колюша? — попита го нежно, но Николай разбираше, че тя се интересува не толкова от него, колкото от развитието на своите проблеми.
— Добре съм — отговори й бодро. — Утре отлитам в командировка, ще се върна след около седмица и веднага ще ти пратя парите. Не се тревожи, Иришка, всичко ще бъде наред.
— Дай боже! — въздъхна тя. — Хлапето вече съвсем се разлудува, рита ли, рита, а аз все го придумвам да почака. Вуйчо Коля, казвам му, още не е пратил пари, така че не бързай.
Николай се разсмя. Душата му се стопляше винаги когато си говореха за бъдещия му племенник. Да можеше да уреди всичко така, че да живее близо до семейството на сестра си, да дундурка хлапето, вечер дълго и спокойно да си бъбрят по мъжки с Леонид, докато жените шетат в кухнята или си приказват за женски работи. Жените? Ами да, как иначе! Ирочка и неговата съпруга. Не, не онази, за която беше женен навремето, а друга. Катя. Катюша. Да я изтръгне от лапите на Шоринов, да я направи своя съпруга. И тя да му роди две деца. Не, по-добре три. Не, трябва да почакат, тя да си почине малко, нали му бе разказала, че цял живот все с това се е занимавала — да се грижи за по-малките си братя и сестри…