— Нима това ти харесва?
— Харесва ми. — Тя отново се усмихна меко и гальовно. — Разбери: никога не съм имала такова нещо. И нормално детство не съм имала. От тринайсетгодишна бях и готвачка, и шивачка, и бавачка, и лекар, и чистачка. Тясно, шумно, врява, някой плаче, някой играе, тича, някой вече е счупил нещо — лудница! А аз нямах време да прочета една книжка, едва успявах да си уча уроците, изкарах училището само с тройки. Вярно, после си наваксах, когато помагах на малките за техните уроци. А сега съм сама, сред тишина, тук е просторно, спокойно. По цели дни чета книги и гледам филми. Сигурно ще ти бъде смешно, но за пръв път прочетох Конан Дойл едва миналата година.
— А ако аз ти предложа същото? Ще напуснеш ли Дусик?
— Какво значи същото? — Тя се надигна на възглавницата. — Ще ми купиш апартамент и ще идваш два пъти в седмицата?
— Да речем — уклончиво отговори Саприн. Идеята не му хареса. Той изобщо не искаше да прави от Катя държанка, искаше да я направи своя съпруга.
— Така няма да се съглася.
— Защо?
— Защото с Дусик имаме договор и когато него го няма, не страдам. А теб ще те обичам и посещенията ти два пъти седмично ще ме обиждат. Нали не си женен?
— Не, не съм. Тоест разведен съм.
— То е все едно. Тъй че ако знам, че не си женен, живееш сам, а мен ме държиш някъде отделно и идваш два пъти седмично, ще полудявам от ревност и яд. Не се сравнявай с Дусик, с теб не може да стане така.
— А ако се оженя за теб?
— Без да ме попиташ? — насмешливо отвърна тя.
— Извинявай, не се изразих правилно. Ако те помоля да се омъжиш за мен? Ще се съгласиш ли?
— И да ти пера ризите и всеки ден да ти готвя?
— И да ми раждаш деца.
— Не.
— Защо?
— Остави ме да си почина, Коля. Поне две години. Нека се посъвзема.
Той легна по гръб и пъхна ръце под главата си. Слънчевото настроение постепенно се топеше, споходи го чувството, че е опрял челото си в стена.
— Катя, мога да ти обещая, че няма да ти е трудно. Искам да бъдеш с мен всеки ден и всяка нощ. Можеш да не переш ризи и да не готвиш, аз твърде отдавна живея сам и съм свикнал всичко да правя сам. Но не искам да продължаваш да живееш с този смрадлив Дусик. Не искам.
— Недей така, Коля — тихо каза тя. — Дусик е добър и почтен човек. Ако не беше той, къде щях да бъда сега? Какво щеше да стане с мама и децата? Ами татко? Знам ли, можеше да се забърка в нещо престъпно, за да спечели пари, ако Дусик не ми ги даваше. Слава богу, татко не е в затвора, мама не е в приют за инвалиди, братята и сестрите ми са нахранени и облечени. Може би ти знаеш за Дусик нещо лошо, но аз знам само хубави неща за него.
— Извинявай. — Той отново се обърна към нея и свря лице в рамото й. — Извинявай, мила. Не исках да те обидя. Знаеш ли, утре заминавам по работа, няма да е за дълго, най-много за седмица. Ще ми липсваш. А ти ми обещай, че докато ме няма, ще помислиш върху думите ми. Бива ли? Помисли, прецени как да направим така, че да се чувстваш добре, но и да бъдем заедно. Както ти кажеш, така ще направим.
В десет сутринта Николай Саприн излезе от блока, където живееше Катя, и едва не се сблъска с Шоринов. Беше неочаквано и неприятно.
— Николай? Да не си бил при Катя? — недоволно попита Михаил Владимирович.
— Отбих се, търсех вас. Мислех, че нощувате при нея — бързо реагира Саприн.
— Винаги нощувам вкъщи — отговори студено Шоринов. — Какво искаше?
— Исках да ви кажа, че днес заминавам. Научих къде е Тамара.
— Браво! — омекна Шоринов. — Действай, както се разбрахме. Кога заминаваш?
— Довечера. Още вчера си взех билет за самолета.
— Е, успех!
Николай се прибра вкъщи, приготви се бързо и дори успя да поспи три часа, преди да тръгне за летището.
Летище Домодедово винаги го бе изумявало с мръсотията и лошата си организация, както и с множеството хора, които поради отложени полети седяха и спяха направо на пода. За щастие неговият самолет май излиташе навреме — Николай погледна таблото и започна да си проправя път към гишето за регистрация.