— Коля! — чу той женски глас някъде отстрани.
Извърна се рязко и видя майката на Тамара, Алла Валентиновна.
— Алла Валентиновна — лъчезарно се усмихна Саприн.
— Каква среща! Какво правите тук?
— Изпратих една приятелка. А вие, Коля, ще летите ли?
— Отивам в командировка — кимна той. — Какво става с Тамара? Как е тя? Да е споменавала нещо за мен?
— Между другото, Коленка, в момента Тамара е много търсена жена — разсмя се Алла Валентиновна. — И други я търсят. Изглежда, отхвърлила е и друг поклонник, но той явно е по-настоятелен и дори е наел частен детектив, за да я намери. Представяте ли си?
Саприн изстина. Ето, започна се. Знаеше си той, че ще стане така.
— Какъв детектив? — Постара се учудването и недоумението му да изглеждат правдоподобно. — Защо пък детектив?
— Знам ли защо! Навярно този поклонник е сметнал, че така е по-сигурно — не да я търси сам, а да възложи това на професионалист. Тази Тамара съвсем се е развихрила, честно ви казвам — оплака се жената. — Завърта главите на почтени хора, дава им аванси, а после изчезва. Още я владее някаква детинщина, Коленка, не й се сърдете. Мисля, че като се върне от Австрия, ще ви се обади и всичко ще се оправи. Аз, от своя страна, обещавам да ходатайствам за вас. — Намигна му закачливо и с лек майчински жест го погали по главата.
Саприн изчака Алла Валентиновна да изчезне от полезрението му и се втурна към телефонната кабина, като молеше съдбата Шоринов да вдигне слушалката. Прекият му служебен телефон даваше свободно, мобилният — също, а секретарката с неприятен сух глас съобщи, че Михаил Владимирович бил на банкет. Саприн изруга наум и тръгна да търси своята опашка за регистрация. Опашката беше огромна, изцяло от азиатци с неизброим багаж, поради което се придвижваше бавно, и Николай още няколко пъти прескача до телефона. Шоринов не вдигаше. Най-сетне той стигна до гишето и подаде билета и паспорта на името на Николай Первушин.
— Багаж? — морно попита госпожицата, облечена във възтясна униформа.
— Без багаж.
— Идете в залата за отвеждане към самолета.
Той направи още един опит да се свърже, но пак не му провървя. Излезе от сградата, запали цигара. По високоговорителя вече за втори път обявяваха, че регистрацията за неговия полет приключва, трябваше да върви. Захвърли недопушената цигара и бързо тръгна към залата за отвеждане. След като подаде чантата си за преглед, направи жална физиономия и с изпълнен с трагизъм глас попита служителя:
— Слушай, командир, няма ли някъде тук телефон? Буквално за половин минута, ще кажа само две думи. Много ми се налага, честна дума. Нали виждаш, до последната минута не идвах, час по час тичах до телефонната кабина. И като напук — само заето, заето…
Дали трагизмът дойде в повечко, или Саприн просто извади късмет, но само след три минути той стоеше до един телефон. И отново му провървя. Шоринов най-после вдигна слушалката.
— Аз съм — бързо изрече Николай. — Още някой търси Тамара. Някакъв частен детектив. Вземете мерки колкото може по-бързо, за да не се лепне подире ми.
Бързо изброи на Шоринов хората, чрез които могат да се хванат дирите на Тамара, и почти тичешком се завтече към автобуса, който трябваше да го заведе до самолета.
Николай Саприн отлиташе за Средна Азия, отнасяйки в душата си неприятния отзвук от разговора си с Катя и една остра тревога.
Глава 7.
След банкета Михаил Владимирович Шоринов тръгна към Катя. Но не защото се бе затъжил — нали я беше посетил същия ден сутринта, когато се сблъска на улицата с Коля Саприн. Трябваше да се обади по телефона, а не искаше да води делови разговори късно вечер от домашния си телефон: понякога жена му ставаше ревнива и следователно — твърде любопитна, а в спалнята имаха дериват.
Сутринта не бе казал нищо на Катя за срещата си с Николай и фактът, че и тя не му спомена за това, ясно говореше, че Саприн го е излъгал. Но сутринта не му се искаше да се карат: предстояха му много задачи и изобщо — труден ден. А сега, след като си бе пийнал на банкета и след неприятната новина, получена от Саприн от летището, една хубава разправия щеше да му дойде добре. Дусик беше в отвратително настроение и Катя му изглеждаше най-подходящият обект за разтоварване.
Тя не бе очаквала Шоринов да я посети втори път този ден и затова го посрещна по анцуг и без грим. Когато го очакваше, Катя винаги обличаше красив пеньоар или копринена пижама — това му харесваше. Грижливо гримираното лице също беше едно от безпрекословните му изисквания.