Служителката от министерството Андреева — жизнерадостна дебеланка с опънат по тялото клин и дълъг пуловер — откриха едва вечерта. Андреева се оказа майка на три деца, на които току-що бе сервирала вечерята, и посещението на неканените гости беше съвсем неуместно, но тя съумя да не го покаже — усмихваше се приветливо и дори покани Настя и Тарадин да вечерят с тях. Те отклониха поканата, но останаха в антрето, изпитвайки голямо неудобство.
— Ама влизайте, влизайте — енергично ги заподканя Андреева. — Сега ще оправя децата, ще им приготвя всичко и ще можем спокойно да поговорим. Влизайте, влизайте, не се притеснявайте.
Настя първа влезе в малката стая, която в този апартамент явно минаваше за голяма, защото всички останали очевидно бяха още по-малки. След нея странишком, като гледаше да не се блъска в мебелите, се промуши Тарадин и недоумяващо се огледа.
— Господи, как живеят в тази теснотия! Та тук няма къде да се обърне човек.
— Е, Владимир Антонович, вие какво искате — все пак тя не работи в частна фирма, а в държавния сектор. Сигурно вече сте забравили какви са заплатите на държавните служители.
Тарадин се намръщи, но нищо не отговори, а предпазливо се намести на крайчеца на дивана. След няколко минути домакинята се присъедини към тях.
— Та какво искахте да ви кажа за Тамара?
— Всичко — усмихна се Настя. — Ако обичате, разкажете ни всичко, което знаете за нея.
— То не е много — сви рамене Андреева. — Наистина по време на екскурзията постоянно общувахме с нея, но Тамара не беше много разговорлива. Такава една, разбирате ли, доста затворена.
— А защо наехте именно нея?
— Нея ни препоръча агенцията.
От кухнята долетя детско гласче:
— Мамо, може ли да полея макароните с кетчуп?
— Не, Павлик, ти не бива да ядеш кетчуп! — извика Андреева и виновно се усмихна на гостите.
— Значи преди да се обърнете към агенцията, не бяхте чували за Тамара Коченова? — уточни Настя.
— Не.
— Тамара споменавала ли е с кои други агенции работи?
— Мисля, че не… Но да си призная, не съм обръщала внимание. Не ми е било интересно.
В кухнята с трясък падна нещо и веднага се разнесе писък. Андреева трепна, но не помръдна от мястото си. Сега вече се чу оглушителен рев.
— Няма ли да погледнете какво става там? — учуди се Тарадин.
— Знам, без да видя — ютията е паднала от перваза. Светланка пак се е въртяла като шило и я е закачила с лакът. Това се случва през ден.
— Но тя плаче. Ами ако се е ударила?
— Ако се беше ударила, нямаше да плаче така. Познавам си стоката. Просто се е уплашила. Нищо, нека свиква, че има неща, с които трябва да се справя сама. Питайте, моля, не обръщайте внимание.
— Припомнете си, може би Тамара ви е разказвала за работата си — къде е пътувала, къде е превеждала. Конференции, симпозиуми и така нататък.
— Ами знаете ли, случи се веднъж. Казах й, че баща ми е лекар-ортопед, ученик на самия Илизаров, а тя ми отговори, че е виждала Илизаров на един международен симпозиум в Новосибирск, там имало цяла бригада преводачи от Москва. Вярно, повече не сме говорили за талантливия медик — нали знаете, съберат ли се две жени, повече обсъждат външността си, а не научни проблеми.
Андреева се разсмя леко и заразително. В този момент на прага на стаята застана жива русокоса кукла с разплакана физиономия.
— Кога ще си дойде татко? — строго попита тя.
— Татко ще си дойде сутринта, дежурен е — невъзмутимо отговори домакинята. — Какво се е случило? За какво ти е татко ти?
— Той ще ме съжали — сърдито заяви куклата на име Светланка. — Аз плача, плача, а ти не идваш.
— Добре, миличка, поплачи си до сутринта, тогава и татко ти ще си дойде от дежурство. Ако обичаш, иди на масата и си дояж всичко. И внимавай Павлик да не пипа кетчупа.
Маньовърът на отвличане вниманието на момиченцето от собствените му страдания бе проведен ловко и незабелязано. Детето не получи исканата порция съжаление, но пък му дадоха в ръцете оръжие, чрез което да осъзнае собствената си значимост — правото на контрол над по-големия му брат, ролята на мамина помощничка. Тя моментално се развесели и с подскоци се затича към кухнята, където радостно се развика: