— Павлик, да не си пипнал кетчупа, мама не ти разрешава!
Тарадин не можа да сдържи усмивката си.
— Опитен педагог сте — каза той. — Вероятно имате дълга практика?
— Огромна — кимна жената. — От деветнайсетгодишна започнах работа в детска градина, а пък когато започнах да раста по административна линия, си родих моите три. Никога не съм имала проблеми с децата.
— Ами Тамара? Нали сте водили деца, тя как общуваше с тях?
— Какво да ви кажа — не твърде успешно. — Андреева поклати глава. — Личеше си, че не обича децата и не умее да общува с тях. Тя и сама си го знаеше, дори веднъж дойде при мен и се оплака, че не може да завърже контакт с децата. Е, не че се оплака — изобщо от нищо не се оплакваше, — просто сподели, че вече втори път пътува с детска група, а така и не се е научила да разбира децата. Първия път май пътувала с гимнастици от детската спортна школа за някакви състезания. В Дюселдорф, ако не греша.
— Разказваше ли ви Тамара за личния си живот? За семейството си?
— Не, в този смисъл беше затворена, не споделяше с мен.
Разговорът със служителката от Министерството на социалната защита не беше загубено време. Поне вече знаеха накъде да поемат по-нататък, къде другаде да търсят дирите на Тамара Коченова.
Жената седеше на стълбите във входа на блока и плачеше, като току тихичко изхлипваше. Юрий Оборин вече мислеше да я подмине и да се качи в асансьора, но се спря.
— Какво ви се е случило? — съчувствено попита той. — Мога ли да ви помогна?
— Счупих си очилата — горестно промълви жената. — Не мога да вървя по улицата без тях. — Тя вдигна разплаканото си лице и протегна към него отворената си длан, на която лежеше рамката заедно с парченца стъкло. — Не знам какво да правя сега.
— Силни ли бяха диоптрите? — попита Оборин.
— Минус седем и половина. Без тях съм като сляпа.
— Елате. — Той решително дръпна жената за ръката. — Трябва да се успокоите, а после аз ще ви изпратя до най-близката станция на метрото. Там в подлеза има павилион „Оптика“, ще си купите нови очила.
Тя жално се усмихна, но послушно стана и последва Юрий. Като я придържаше здраво за лакътя, Оборин заведе жената до апартамента си, пусна я да влезе пред него и веднага я поведе към банята.
— Измийте се, гримът ви се е размазал.
След минута-две непознатата неуверено, като докосваше стените, влезе в хола. Ако не беше безпомощният израз на лицето й и напрегнатите примижали очи, тя щеше да бъде доста привлекателна. Оборин видя, че чертите й са правилни, шията — дълга и с хубава форма, раменете — заоблени и полегати.
— Как можа да ви се случи такова нещо?
— Някаква лелка ме блъсна отзад, тичаше за автобуса, и ето на… — Тя смутено разпери ръце. — Знаете ли, друго е най-обидното. Исках да се добера до най-близката телефонна кабина и да се обадя на мъжа си, за да ме прибере — вървя и се препъвам, нали нищо не виждам под краката си, хващам се за стените на сградите… И някакъв мъж, наглед уж приличен човек, ме видя, че като ме подбра: вижте я, млада жена, а се напила още от сутринта, едва се държи на краката си, пияница, проститутка… и какви ли не още приказки. Хората се извръщат, веднага се намериха някакви бабички, от ония, дето обичат да критикуват младите, и заврещяха някакви гадости. Не издържах и се разплаках. Представяте ли си? Съвсем се обърках, толкова тежко ми стана, толкова горчиво, че се разплаках. Гримът ми веднага се размаза, започна да ми щипе в очите, изобщо… — Махна с ръка. — Нищо не виждам, на гърлото ми буца — затова се скрих във входа. Седя, рева и не знам какво да правя. За пръв път ми се случва такова нещо.
— За пръв път ли си чупите очилата? — учуди се Юрий.
— Не, не ми е за пръв път, но обикновено винаги си нося резервни в чантата. Само че през последната година все не се наканвах да си направя втори чифт. Отначало бях неспокойна, страхувах се, че може да си счупя единствените, а после някак свикнах, дори започнах да забравям, че нямам резервни. Далече ли е станцията на метрото?
— Десетина минути нормално ходене. Искате ли чай? Може би сте гладна?
— Искам чай и да, гладна съм — за пръв път се усмихна жената и Оборин забеляза превъзходните й равни зъби. — Но ми е ужасно неудобно да ви затруднявам. Макар че до метрото няма да мога да стигна без вас. Поне да се запознаем, а? Казвам се Олга. А вие?