— Юрий. Ще ядете ли кренвирши?
— Ще ям каквото ми дадете. — Олга се разсмя. — А как изглеждате, Юрий?
— Нормално. — Той сви рамене. — Типична средна хубост. Ще поседите ли тук, докато приготвя нещо за ядене?
— Вземете ме в кухнята — помоли тя. — Защото почти нищо не виждам, а така поне ще си говорим.
Той отново я хвана здраво под лакътя и внимателно я поведе към кухнята. Олга беше толкова близо, че Оборин усещаше аромата на парфюма й — тежък и замайващо сладък. За миг го прониза остро чувство на нежност към тази жена, която се бе оказала зависима от него и се нуждаеше от неговата помощ и подкрепа.
— Ама наистина ли не ме виждате? — попита я той, настани я на една табуретка и извади малка тенджерка за кренвиршите.
— Едва-едва — призна тя. — Вместо лице — някаква размита розова палачинка. Сигурно сте красив.
— Нищо подобно! — рязко възрази той. — Нали ви казах: външността ми е най-обикновена. Какво работите, Оля?
— Медицинска сестра съм. А вие?
— Аз съм наполовина юрист.
— Ами втората половина?
— Знам ли и аз… Аспирант съм в юридическия факултет, след година ще завърша дисертацията си, а после — нямам представа. Тоест ясно е, че ще остана в моята катедра отначало като преподавател, после, ако е рекъл господ, като доцент. Но точно така е ясно и че с тези пари нормален човек не може да преживява. Сигурно ще стана адвокат.
— А защо не юрисконсулт в някоя фирма? Страшно се нуждаят от юристи и плащат добре.
— Че на кого съм потрябвал във фирма? — презрително изкриви лице Оборин. — На тях им трябват цивилисти, тоест специалисти по гражданско, по стопанско право, специалисти по договорите. А аз се насочих към наказателното право.
— А не можете ли да се преквалифицирате? Не вярвам да е трудно.
— Ох, Оленка, какво приказвате! Представете си специалист офталмолог да реши да се преквалифицира в дерматолог. Вие ще отидете ли при такъв лекар? Ще се доверите ли на професионализма му? Хем и двете дисциплини се изучават в един и същи институт. И при нас е така. Когато си избереш специализация, ти започваш да изучаваш задълбочено онзи отрасъл на правото, който чувстваш най-добре, който ти е най-присърце. Тогава всичко ти е приятно, тогава не ти е нужно никакво зубрене, защото усещаш вътрешно общата логика на отрасъла и всичко се подрежда в главата ти от само себе си и се запомня. Човек трябва да се занимава с онова, което му е интересно, само тогава заниманието има смисъл. А ако промениш квалификацията си с оглед на заплащането, никога не можеш да усвоиш новия отрасъл, така и ще си останеш цял живот чирак. Бял хляб ли искате или черен?
— Черен. А мога ли да се обадя от вашия телефон?
— Разбира се, сега ще го донеса.
— Юра, ако не ви затруднява, между другото донесете от хола и чантата ми, в нея е бележникът ми.
Оборин донесе телефонния апарат и чантата. Олга извади бележника и го доближи до очите си, като обръщаше страниците към светлината и напрегнато се взираше в ситните цифри. После наведе глава, доближи лицето си до бутоните и като почти ги докосваше с въздългия си нос, набра номера.
— Анна Георгиевна? Олга е. Извинете ме, моля, но днес няма да успея да стигна до вас. Не, изобщо не става, няма да успея до пет часа. Кога мога да дойда? Утре? Чудесно, утре, между десет и дванайсет. Благодаря ви. — Тя затвори телефона и тъжно въздъхна. — Ето това е, пак не можах да отида на зъболекар. Цяла година се каних, все отлагах за отпуската. Страх ме е, че до утре куражът ми ще се изпари. За днес се бях настроила…
— Страх ли ви е от зъболекари? — учуди се Юрий.
— До припадък…
— Страх ви е от зъболекари? — Въпросът му прозвуча толкова изненадано, сякаш медицинските работници бяха нещо по-особено и не би трябвало да се страхуват от своите колеги.
Разбира се, тя се страхуваше от зъболекари, но същевременно не забравяше, че красивите зъби са едно от несъмнените й достойнства, и редовно посещаваше стоматолог, макар че преди всяко посещение два-три дни не беше на себе си от страх пред възможната болка.
— До припадък — честно си призна Олга Решина.
— Значи сте в отпуск?
— Да.
— Ще заминавате ли някъде?
— Вече бях две седмици на гости у родителите си, сега до края на отпуска си ще бъда в Москва.
— И колко време ви остава?