— Е, ще погладувам ден-два, няма страшно — разсмя се тя. — Дори е полезно.
— Ася, кога ще престанеш с този твой мързел, а? — упрекна я Алексей. — Та аз готвя, остава ти само да си стоплиш нещо, а ти и това не правиш. Погледни се, сякаш ще се прекършиш, заприличала си на скелет.
— Льошик, не се сърди. — Млясна в движение мъжа си по бузата. — Не мога да се храня сама, нали знаеш?
Точно пред входа тя забеляза неясна тъмна фигура, сякаш залепена за стената на блока.
— Анастасия — чу се неуверен глас и фигурата приближи.
— Владимир Антонович? — учуди се Настя. — Мен ли чакате?
В тъмното тя трудно различаваше лицето му, но й се стори, че Тарадин е станал друг човек. Нещо у него не беше наред. Инстинктивно се притисна по-силно до Льоша.
— Може ли да влезем у вас?
— Да, разбира се.
Всички заедно влязоха във входа и едва тук, на светло, Настя успя да разгледа Тарадин. Той беше небръснат, с хлътнали очи, на бузата имаше дълга драскотина. Физиономията му беше объркана и смутена, но в този момент Настя разбра, че днес това вече не е маска. Нещо се бе случило.
— Боже мой! — ахна тя. — Владимир Антонович, какво ви е?
Той смотолеви нещо неразбираемо и пръв влезе в асансьора.
Задържали го десет минути след като влязъл в офиса на фирма „Лозана“. Там било пълно с милиция, точно тогава разпитвали служителите във връзка с убийството на заместник-директорката на фирмата — Карина Мискарянц. И появяването на някакъв частен детектив в тази фирма никак не харесало на криминалистите. Прибрали Тарадин в арестантска килия до изясняване на личността му и за проверка на документите, които им представил. Пуснали го преди два часа, но без да му се извинят.
— Каква история! — замислено проточи Настя. — Искрено ви съчувствам, Владимир Антонович. А какво е станало с тази Мискарянц?
— Била е убита преди три-четири дни. И тя, и покойният й съпруг били арменци и доколкото разбрах, първите показания са вземали от арменската диаспора в Москва, а вчера вече стигнали и до фирмата, в която работела.
— Покойният й съпруг ли? — попита Настя. — Какво, и той ли е убит?
— Не, починал е преди около две седмици. Или малко повече.
— Божичко, какво нещастие! — поклати глава тя. — Отначало съпругът, после съпругата. Оставили ли са сирачета?
— Момиченце на пет години. Веднага са го прибрали роднини, които също живеели в Москва.
— А как успяхте да научите всичко това? Нали те са ви разпитвали, а не вие тях.
— Ами — той се усмихна за пръв път, откакто бе влязъл в жилището, — всеки си има своите малки производствени тайни.
— Няма ли да ги споделите?
— Извинете, но не.
— Добре, ще ви извиня. И аз не бих споделила своите. — Настя се усмихна примирително.
Изпрати Тарадин, който категорично отказа да вечеря, и седна с Льоша до сервираната маса.
— Кой беше този? — попита мъжът й, докато слагаше в чиниите пържени картофи.
— Същият чичка, за когото ти разказвах онзи ден.
— Дето те дразнеше ли?
— Да. Льош, не се увличай, не мога да изям толкова, ще се пръсна.
— Винаги казваш така, а после омиташ всичко до шушка. Той наистина е някак неприятен.
— Само днес. Държали са го повече от денонощие в килията, от това човек не става по-красив.
— Хайде, започна се. — Алексей театрално размаха вилицата. — Пак ли престъпник? Нали разправяше, че бил частен детектив? Излъга ли ме?
— Но той наистина е частен детектив. Окошарили са го по някакво недоразумение. На всекиго може да се случи. И на мен също.
От хола се чу звъненето на телефона. Льоша въпросително погледна Настя.
— Ще вдигна — кимна тя и остави вилицата. — По това време може да търсят само мен.
След топлата кухня холът й се стори като арктически ледник и вдигайки телефонната слушалка, тя си помисли, че тъй като иде зима, трябва най-сетне да поправят балконската врата, та да не духа от многобройните пролуки.
— Анастасия Павловна? — чу се от слушалката приятен мъжки глас. — Добър вечер.
— Добър вечер — отговори тя машинално, още преди да е разбрала кой се обажда.
— Страхувам се, че съвсем сте ме забравили. Как сте със здравето?