Настя изпита чувството, че няма сърце. Ето, допреди малко то беше тук, биеше ритмично и разнасяше кръвта по вените, а сега го няма. Престана да бие, кръвта замря, ръцете и краката й мигом се вледениха.
Разбира се, тя позна този глас. Прекалено добре го бе запомнила, за да го забрави някога. Дощя й се да зазвъни будилникът и тя да се събуди, та всичко това да се окаже лош сън. Нека е тежък кошмарен сън, но сън, а не действителност. Втори път не би го понесла.
Глава 9.
Дребничкият възрастен човек излезе от телефонната кабина и с бърза лека крачка пое по вечерните московски улици към ресторант „Ариел“. До ярко осветения вход имаше незабележима врата, която обикновените посетители изобщо не свързваха с ресторанта. Зад вратата се намираше малък уютен бар, предназначен за свои хора. Старчето с шлифера безспорно беше свой човек, защото приближи до вратата решително и уверено.
Огромният, подобен на мечок охранител с петниста униформа почтително се отдръпна и стори път на посетителя. Той стремително се насочи към една маса в ъгъла, където вече го чакаше млад мъж с фино, интелигентно лице — единственото, което разваляше това лице, беше възкривият нос, счупен някога в боксьорски двубой. Фигурата на този човек обаче говореше, че той е спортувал кратко време, и то отдавна. Във всеки случай сега не се забелязваха и най-малки признаци за тренирана мускулатура.
Възрастният човек седна срещу него и небрежно, само за миг вдигна два пръста. Тутакси пред него се появи мъничка чашка с кафеен ликьор — тук познаваха пристрастията на стареца.
— Кажи ми пак: кой е този Тарадин? — строго нареди старецът, след като отпи малка глътка и остави чашката.
— Владимир Антонович Тарадин, частен детектив, работи за Денисов. Причините за появяването му в „Лозана“ не са установени — докладва младият мъж. — Той казва, че работел за някаква фирма, която потърсила услугите му във връзка с изтичане на информация. Фирмата подозирала, че изтичането е станало чрез преводача, който е присъствал на преговори, но там не си спомняли от коя агенция е бил изпратен преводачът, знаели само името му. Та той уж го издирвал.
— Казваш уж — замислено изрече старецът. — Имаш ли причини да се съмняваш? Защо не му вярваш?
— Защото веднага след като го пуснахме от килията той хукна при Каменская. Ако става дума за изтичане на информация, какво общо може да има тя?
— Прав си, Витя, но и не си прав. Разсъждаваш логично, но не знаеш всичко. Каменская добре се познава с Денисов. Много добре. Дори бих казал, че са близки познати. Напълно естествено е, когато е изпращал човека си в Москва, Денисов да е решил да се застрахова и да е помолил Каменская да помогне при нужда. Я опитай още веднъж да опишеш ситуацията, като оставиш настрана епизода с Каменская.
— Е, ако е без Каменская, тогава да — разпери ръце Виктор. — Тогава всичко е напълно правдоподобно. Тарадин може и да не е излъгал. Ами вие познавате ли се с Каменская?
— Ооо — проточи старецът, — това е дълга история. Разбира се, познаваме се с нея, и още как! Но знаеш ли, някак едностранно. Аз знам всичко за нея. А тя за мен — нищо, освен, разбира се, факта, че съществувам. Тя не знае дори името ми.
— За вас ли работи?
— Де да беше така! — печално въздъхна старецът. — Бих се радвал. Но надеждата не ме напуска. — Малките му остри очички хитро блеснаха, той се изкиска. После лицето му отново стана сериозно и дори някак тържествено, мъжът вдигна чашката и бавно допи ликьора. — Каменская е много свястно момиче, Витя. Много свястно. И ако успея да я завербувам, това може да бъде венецът на кариерата ми. Вече съм стар, току-виж — умра, а работата трябва да се предаде в сигурни ръце. Тя би могла да заеме мястото ми. Ако пожелае, разбира се. Запомни, Витенка, няма човек, който да не може да бъде вербуван, въпросът е само в цената.
— Тя толкова скъпо ли струва? — учуди се събеседникът му.
— Под понятието цена в случая разбирам не само пари. Става дума за хитрост, настойчивост, дори за жертви, които са неизбежни. Когато говоря за цена, имам предвид колко труд трябва да се положи, пресмятам струва ли си желаният резултат тези предварително пресметнати инвестиции. За да получа Каменская, трябва много да се постарая, но си струва.
— А опитвали ли сте?
— Опитвал съм.
— И нима не стана? Не може да бъде.
— Може, Витя, може. От първия път не стана. Но аз не се отчайвам. Нали ти казах: надеждата не ме напуска. Лепваш се за нея и двайсет и четири часа в денонощието — наблюдение с осем очи. Разбра ли ме?