Той нищо не поиска, не я заплаши, не постави никакви условия. Просто се поинтересува как се чувства Настя. Напомни й за себе си. Защо ли? Защо именно сега? Да не би Тарадин…
Човекът, чието име Настя не знаеше, се обади по телефона именно когато Тарадин се бе разкрил в „Лозана“ и след като бе лежал повече от денонощие в килията на предварителния арест, бе дошъл при нея вкъщи. Излизаше, че са го проследили от милиционерския участък чак до дома на Настя. Но какво искаха? За какво им беше тя?
Въпреки напрежението и опънатите си нерви, Анастасия се зае, както обикновено, да пресмята вариантите — това винаги я успокояваше.
Вариант първи: човекът с приятния баритон е представител на хората, които са замесени в убийството на любовницата на Денисов. И щом той се обади именно сега, значи Тарадин твърде много се е приближил до тях.
Вариант втори: този човек няма нищо общо с убийците на Лилиана Кнепке. Тогава кой е той? С каква цел й се обажда? Отговорът е очевиден и крайно неприятен. Това е човек на самия Денисов. Едуард Петрович е достатъчно проницателен, за да разбира: тя, Настя, се страхува да не се окаже обвързана с него. А той има нужда да я използва. И сега се опитва да я прекърши чрез човека с приятния баритон, а после да я принуди да работи за него пак чрез този човек. Тя дори няма да знае, че изпълнява поръчки на Едуард Петрович. Когато чу гласа й, в който нямаше и капка ентусиазъм, Денисов е разбрал, че тя никак не се радва на молбата му, и е решил да използва обективно създалата се ситуация с Тарадин и издирването на убиеца, за да превърне Настя в свое послушно оръдие. Това вече е съвсем лошо. Настя още преди две години бе разбрала, че неведомата кантора има дълги ръце, зорко, всевиждащо око и свои хора във всички правоохранителни органи. За някои неща се бе досетила сама, а останалото й разказа Володя Ларцев, когото кантората бе шантажирала чрез дъщеря му и накрая бе отвлякла момичето. И ако към тази силна организация сега се е присъединил самият Денисов, това ще е краят на Настя Каменская, няма никакво съмнение.
Мрачна, недоспала и оклюмана, тя с мъка се надигна от леглото, като се постара да не събуди Льоша, после дълго стоя под душа, та поне малко да се ободри, наля се с две големи чаши горещо силно кафе и се потътри към службата. Колкото повече наближаваше зданието на „Петровка“, толкова повече у нея укрепваше решимостта незабавно да си поговори с Гордеев. Докато помощта за Тарадин тя можеше да оказва с партизански методи, то сега ситуацията се промени така, че не биваше да крие нищо. Щеше само да стане по-лошо.
Влезе в кабинета си, припряно съблече якето си и по вътрешния телефон се обади на Гордеев.
— Ела — разреши полковникът.
Нисичък, заоблен, с лъскаво и необятно плешиво теме, той изобщо не приличаше на велик детектив и страшилище за престъпния свят, но за сметка на това прякорът Житената питка му пасваше идеално и той си го носеше от незапомнени времена. Тази сутрин, за разлика от Настя, шефът й беше в добро настроение и дори нещо си тананикаше.
— Какво има, Стасенка?
— Лошо — изтърси тя още от прага.
— Е, чак пък лошо! — весело се усмихна Виктор Алексеевич. — Какво, още от сутринта ли?
— Не, от снощи — сериозно отговори тя. — Виктор Алексеевич, кантората май пак ме докопа.
— Каква кантора? — не разбра полковникът.
— Същата като преди две години. Онази, която прекърши Ларцев.
Гордеев свали очилата си, запокити ги върху книжата, пръснати по бюрото, стана и бавно отиде до прозореца. Известно време стоя гърбом към Настя и тя се опитваше да отгатне какъв е изразът на лицето му в този момент. Ядосан? Объркан? Замислен? Най-сетне той се обърна и отново седна зад бюрото си.