— Пари? — неуверено предположи доцентът.
— Само не пари! — бързо отвърна Олга. — Това е още по-унизително.
— Тогава може би… — Той се запъна. — Искате ли да организирам за вас истински празник? С цветя, шампанско и развлечения? Обещавам ви два дни, които ще изживеете така, както сте мечтали. Разходите нямат значение, но ще изпитате удоволствие, гарантирам ви го.
— Искам — усмихна се тя. — Празниците са единственото ценно нещо, което ни остава в нашия гаден живот.
След един месец Олга занесе на доцент Бороданков ксерокопие на сборник статии, издаден в Австралия. За да го получи, наложи й се цяла седмица да глези в леглото един отвратителен, дебел, потен журналист, да го пои с коняк и да се прави на изкусна кулинарка. Разбира се — за своя сметка. За целта продаде няколко книги, издадени през миналия век и останали от прабаба й. Обещаният от Бороданков празник започна в ресторант и завърши, както тя бе планирала, в леглото му. Но да легнеш с доцента не беше трудна работа и Олга разбираше, че това далеч не е най-важното. Най-важното беше да създаде у него впечатление, че не той е нужен на нея, а тя — нему. Олга спазваше определени рамки, извън любовните занимания се обръщаше към Александър Инокентиевич на име и бащино и по всякакъв начин демонстрираше леко отчуждение. Празникът свърши и те отново започнаха да се срещат само в катедрата или по коридорите на института. Бороданков не правеше никакви опити за по-голямо сближаване, но това не обезкуражи Олга. Съгласно нейния план именно така и трябваше да бъде.
Мина лятната ваканция, през есента тя вече беше в трети курс и продължи най-редовно да посещава научния кръжок при катедрата по психиатрия. В началото на октомври се престори, че е изпаднала в депресия, престана да се усмихва, периодично избърсваше под очите си несъществуващи сълзи. Естествено това не убегна от погледа на доцент Бороданков.
— Какво ви е, Оля? — попита я той веднъж. — Случило ли ви се е нещо? Просто не приличате на себе си.
— Нищо не ми се е случило — мрачно отговори тя, като криеше очите си. — Просто съм отвратена от всичко. Толкова ми е тъжно… Иде ми да се обеся.
— Неприятности в личния живот ли? — учтиво се заинтересува доцентът.
— В личния живот? — Тя вдигна очи и изигра огромна изненада. — Не, в личния живот никога нямам неприятности. В това отношение всичко ми е наред. Просто… не знам как да се изразя. Писнало ми е от всичко. Скука, еднообразие — и никакъв светъл лъч.
— Искате ли пак да си направим празник? — внезапно предложи Бороданков.
Впрочем на него само му се струваше, че го е предложил той, и то внезапно. Олга внимателно го бе довела до това предложение, поставила на кукичката ярката примамка благотворителност.
— Пак ли ви трябват някакви материали? — тъжно попита тя.
— Не, не, Оля, нищо не ми трябва. Но спомняте ли си, вие бяхте казали, че празниците са единственото ценно нещо, което ни е останало в живота. Знаете ли, сега разбрах, че сте абсолютно права. Животът ни е сив, скучен, еднообразен и трябва непременно да си правим малки празници, за да не полудеем. Е, съгласна ли сте?
— Съгласна съм — равнодушно отвърна тя. — Хайде да опитаме.
Вторият празник стана дори по-хубав от първия. Олга каза, че не й се ходи на ресторант, по-добре тя да сготви нещо изискано. Качиха се в колата на Бороданков, отидоха на Централния пазар и там се престориха на съпрузи милионери, които купуват само най-скъпото, без да питат за цената, без да се пазарят и без да жалят парите. След като натъпкаха чантата с продукти, тръгнаха към изхода и тогава Александър Инокентиевич направи още един жест — купи огромен букет тъмночервени рози с дълги дебели стебла.
В апартамента му Олга съблече елегантния си костюм и го помоли да й даде някаква стара риза. С тази риза, която стана още по-къса, след като върху нея тя върза престилка, Олга се развихри из кухнята — здравите й, заоблени колена току святкаха, от време на време се мяркаше и дантелката на пликчетата. Александър Инокентиевич я наблюдаваше с удоволствие, двамата се шегуваха, смееха се, припяваха в дует популярните песнички, които долитаха от включения телевизор, понякога дори танцуваха с ножовете и връзките зелени подправки в ръце. Въодушевен от тази непринуденост и емоционален подем, Бороданков на два пъти, докато се подготвяше празничната трапеза, опита гъвкавото тяло на Олга направо тук, в кухнята, сред нарязаните зеленчуци и под акомпанимента на цвъртящото в тигана месо. Много му харесваше, че това момиче реагира на ласките му моментално, забравя за готвенето и му се отдава страстно и изобретателно, а после също тъй моментално превключва на готвенето, като отново го нарича Александър Инокентиевич и с нищо не издава отношението си към току-що случилото се. Само нежно подхвърля: