— Виктор Алексеевич, става дума не за Коченова или за Мискарянц, вие прекрасно разбирате това. Става дума за кантората…
— И за твоето приятелче Денисов — ехидно я пресече полковникът.
— Добре, и за него. Не ме интересува кой знае колко къде се намира Коченова и кой е убил любовницата на Денисов — това не са престъпления, от които сърцето ми трепка, дето се казва. Може би съм безразлична и бездушна, може би нравствеността ми не е в ред, но съдбата на Лилиана Кнепке не ме трогва по никакъв начин. Карина обаче е съвсем друго нещо. Карина е била убита от кантората, за да се потули някакво престъпление. Или Карина е била убита по съвсем други причини, а кантората сега само полага усилия престъплението да не бъде разкрито. И в единия, и в другия случай става дума за кантората. И в момента няма нищо по-важно от това.
— Добре го каза — изхъмка Гордеев. — Значи нека убиецът на цяло семейство с все малките дечица да се разхожда на свобода. Нека и откаченият насилник да се шляе из тъмните улички. Изобщо — майната му на всичко! Ние вкупом трябва да се вдигнем в стройни редици за настъпление срещу невидимата и неведома кантора. На какво основание, питам? Ще отмъщаваме, задето преди две години те убиха Женя Морозов и превърнаха в инвалид нашия Ларцев? Или ще ги шляпнем по дупето, задето те безпокоят по телефона? Искам да чуя от теб ясно формулирана цел на нашата атака срещу кантората. И ако целта ти съвпада с моята — ще действаме заедно.
— Виктор Алексеевич. — Настя дълбоко си пое дъх, задържа въздуха в белите си дробове, после бавно го издиша. — Разговорът ни пое в друга посока. Вие искате да чуете от мен, че разработката на кантората ще ни даде възможност да извием врата на Денисов. Едва ли ще успеем да го приберем на топло — ние с вас не сме склонни да надценяваме силите си. Но поне ще можем да направим така, че той никога повече да не ми отправя молби — дори най-невинни. Да не посмее да ми поиска дори огънче за цигарата си. Изобщо да забрави телефонния номер и името ми. Това ли искате да чуете? Смятайте, че сте го чули. След два часа ще ви донеса плана на разработката.
— М-да — замислено продума Гордеев, — ти се оказа по-силна, отколкото бях предполагал. Узряваш, Стасенка. Между другото бях ти дал два дни за съставяне на плана, а вече минаха три след тях.
— Планът беше готов навреме. Просто не ви го давах.
— Ясно — позасмя се началникът. — А сега за два часа ще го преправиш, така ли?
— Да. Появиха се нови данни и те трябва да се отразят върху плана.
— Добре, след два часа го очаквам. Върви, Анастасия.
Тя стана и тръгна към вратата. Много я болеше главата и изведнъж си спомни, че за последен път бе яла снощи, днес сутринта бе пила само кафе и сок, а сега беше вече шест и половина вечерта. На гърлото й бе заседнала буца, която Настя не можеше и не можеше да преглътне — това й се случваше често, когато беше нервна, и продължаваше понякога по месец и половина — два.
Вече беше хванала дръжката на вратата, когато чу зад гърба си:
— Стасенка!
— Да, Виктор Алексеевич? — попита тя, без да се обръща.
— Много ли ти е тежко?
Незнайно защо, погледът й се бе приковал в една драскотина върху дървената повърхност на вратата. Настя тъпо се взираше в тази дълга дванайсетина сантиметра светла ивица, сякаш искаше да открие там отговора на въпроса на Гордеев. Внезапно очите й се напълниха със сълзи, неприятен гърч изкриви устните й. Тя разбираше за какво я пита Житената питка. Не за умората, за прекомерно обемната работа, с която се бе натоварила. И не за безумния й страх пред кантората и ужасяващото очакване на сблъсъка с нея. Питаше я за Денисов. Да, беше й много тежко, защото Едуард Петрович Денисов й харесваше и й беше много симпатичен. Тя си даваше сметка, че той е крупен престъпен бос, че е купил, опитомил и прибрал в джоба си цял град с все администрацията, органите на властта и управлението му. Но тя не бе забравила, че щом Денисов заподозря, че в неговия град някакви престъпници вършат тежки и жестоки престъпления, той незабавно вдигна на крак цялата милиция и не се успокои, докато убийците не бяха намерени. Не бе забравила сбогуването си с него, когато напускаше неговия град. Помнеше думите му: „Ще направя за вас всичко, Анастасия, всичко, което мога, а аз мога дори неща, които са невъзможни.“ Помнеше как той пристигна в Москва, за да прибере трупа на сина си и заедно с Настя отиде на погребението на човека, заради чиято защита и охрана бе загинал синът му. И как с нито една дума не я упрекна, задето не бе опазила момчето му.