Но появата на Олга в живота му накара Юрий да нанесе корекции в грижливо разработения план за довършване на дисертацията. Те прекараха заедно четири упоителни дни, а после се наложи той да се изправи пред суровата действителност в лицето на ревнивия съпруг на Олга. И дума не можело да става медицинската сестра да напусне поста си и да си тръгне по време на дежурство. След смяната съпругът строго контролирал всяка нейна крачка.
— Защо да не идвам при теб в службата ти, когато си нощна смяна? — предложи Юрий. — Нали нощем в болницата всички спят.
— Да не си луд — тъжно се усмихна Олга. — Целият персонал на отделението познава мъжа ми, с профилактична цел той се запозна с всички. Дежурният лекар веднага ще му докладва, че си дошъл.
— Какво да правим тогава? — объркано попита Оборин. — Да не искаш да кажеш, че повече изобщо не можем да се виждаме?
— Нали те предупреждавах, че ще стане именно така.
— Да, разбира се — кимна той. — Но все трябва да има някакъв изход. Не може да няма.
— Не знам — сви рамене Олга. — Лично аз не виждам никакъв изход.
В подобни безполезни телефонни разговори минаха два дни, докато накрая на Юрий му хрумна една идея:
— А не може ли да постъпя на лечение в твоята болница?
Тя с усилие сдържа облекчената си въздишка. Господи, колко дълго време му бе нужно, за да се сети за това! Олга вече беше започнала да се страхува, че Юрий няма да може самостоятелно да стигне до тази проста мисъл. Но сега тя трябваше да направи точен ход, с нищо да не прекали, за да не го подплаши.
— Ами всъщност… — смотолеви уж колебливо. — Това може да се уреди. Но ще струва пари, и то доста. Ще можеш ли да платиш?
— За подкуп ли става дума?
— Не, не ме разбра. Нашето отделение е частно, лечението се заплаща. Горе-долу сто долара на денонощие. Ще издържат ли финансите ти?
— Господи, та от какво толкова лекувате срещу тези луди пари?! — смая се Оборин.
— Абе от нищо — разсмя се Олга. — Някога то е било закрито отделение към Четвърто главно управление на Министерството на здравеопазването, тук са извеждали от запои членове на ЦК и правителството и техни роднини. Възстановявали са психиката на съпругите им след стрес, на децата им — след опити за самоубийство. Лекували са ги от наркотична зависимост. Имало е и хора, които са сменяли всичките си зъби, изваждали са старите и са си имплантирали нови, но след изваждането на собствените им зъби е трябвало да се скрият някъде, та никой да не види тази небесна красота. Тъй че в нашето отделение са лежали не само видни членове на партията и правителството, но и народни артисти, любимци на публиката, телевизионни водещи. При нас стаите са едноместни, разкошни, тип луксозен хотел, храненето е като в ресторант — по предварителна поръчка, но в съответствие с предписаната от лекаря диета, грижите са първокласни, даваме витамини, имаме поддържаща терапия. Само че навремето това е било за сметка на данъкоплатците, а сега — за сметка на желаещите да укрепят здравето си.
— И кой се лекува сега при вас? Пак ли членове на правителството и техните семейства?
— Не казвам.
— Как така? — слиса се Оборин. — Защо не казваш?
— Не може. — Тя ласкаво се засмя. — Това е едно от условията за престой в нашето отделение. Запазваме пълна анонимност. Дори стаите се заключват отвън, та пациентите да не се разкарват из коридорите и да не се отбиват на гости при съседите си. Всеки наш пациент може да бъде напълно сигурен, че в стаята му няма да влезе никой освен медицинската сестра и лекаря и нито един външен човек няма да научи, че той лежи при нас.
— Значи когато ти си на дежурство, в моята стая не може да влезе никой освен теб и лекаря? — зарадва се Оборин и Олга разбра, че е захапал стръвта. Беше казал моята стая, мислено вече лежеше в клиниката.
— Никой — категорично потвърди тя. — Но нашите пациенти са хора капризни, не обичат да ги безпокоим, защото има дневен режим, който никога не се нарушава. В девет сутринта идва медицинска сестра, която донася сутрешните лекарства и закуската. В три часа — следобедните лекарства и обяда, в осем — вечерята. Преди вечеря, от седем до осем, лекарят обикаля стаите и разговаря с всеки пациент. При нас визитациите са вечерни, а не сутрешни. Така е тръгнало от самото начало. Та това е то. Никой друг няма да влезе в стаята ти. Три пъти сестрата и веднъж — лекарят. Всички останали посещения ще са по твое повикване. Във всяка стая има копче за повикване на медицинската сестра и отделно копче за лекаря. Можеш например да звъннеш на сестрата и да поискаш чай или кафе, или пък нещо за хапване, ако си гладен и диетата не го забранява. С една дума при нас наистина е хубаво, но и скъпо. Така че дори не знам, Юра, дали има смисъл…