Извади от гардероба лека, но обемна пътна чанта и започна да опакова багажа си — книги, листове, бележници, папки, бельо, тоалетни принадлежности, разни дреболии, с които бе свикнал и без които не желаеше да мине — като например миниатюрното стъклено мишле с дълга, увита на спирала опашчица. Преди няколко години бе купил това мишле от една изложба-базар в Измайлово. Всъщност бе отишъл там за подаръци по случай 8 март за всички познати жени, видя сергия със стъклени фигурки и просто не можа да не купи очарователното мишле. Влюби се в него от пръв поглед.
След мишлето сложи в чантата малката сребърна лъжичка, която си беше донесъл от Кипър. Дръжката й беше изработена във формата на острова. Към лъжичката бъдещото светило на юриспруденцията също изпитваше нежни чувства, защото тя му напомняше за седмицата безоблачна почивка в компанията на едно момиче, в което беше много влюбен и което бе оставило в душата му най-приятни спомени. Вземаше със себе си лъжичката при всяко пътуване — както на курорт, така и в командировка.
Най-накрая Оборин се сети, че трябва да си вземе и нещо за четене. Бързо огледа стаята за наскоро купени, но непрочетени книги и след като се поколеба няколко секунди, сложи в чантата „Килията“ и „Клиентът“ на Джон Гришам. Наистина беше чел „Клиентът“ вече три пъти, но с удоволствие щеше да я препрочете пак. Правовите перипетии, описани в романа, успешно пробуждаха у Оборин научната юридическа мисъл — неведнъж бе забелязвал това.
Какво пък, сега беше напълно готов да прекара две седмици в отделението, командвано от Александър Инокентиевич, в което работеше така желаната Оля. Оборин очакваше от предстоящите две седмици само безкрайно удоволствие. Съсредоточена спокойна работа върху дисертацията, без суетня и странични грижи, ежедневни срещи с Олга на място, където не е нужно да готви и да мие чинии — за какво повече може да мечтае един обикновен, не твърде преуспяващ аспирант? Разговорът с Александър Инокентиевич вчера премина точно както му го бе предсказала Олга. Оборин се оплака от необяснимо безсилие, което му пречи да завърши дисертацията си, категорично отказа да се подложи на изследвания, като се позова на преумората и необходимостта да допише дисертацията си в най-кратки срокове. Александър Инокентиевич честно го предупреди, че в неговото отделение няма да могат да установят причината за оплакванията му, камо ли да го излекуват, но щом става дума за необходимост да завърши творческа работа въпреки здравните си проблеми и в доста съкратени срокове — моля, той е готов да вземе Юрий в отделението си и да му създаде максимално благоприятни условия за интелектуален труд. Той, Александър Инокентиевич, е разработил собствена оригинална методика за психотерапевтично стимулиране на творчеството и интелектуалния труд, която дава много добри резултати. Юрий Анатолиевич Оборин може да бъде приет в клиниката веднага щом пожелае.
— Сега имаме свободни места — нали разбирате, есен е, хората току-що са се прибрали от отпуските си, изпълнени са със сили и бодрост, още не са набрали умора. Виж, в разгара на пролетта ще има големи опашки — зимният витаминен глад се отразява много силно на творческите способности, да, да, не се смейте, самият аз не го вярвах, докато не се заех с проблема сериозно — говореше лекарят и добродушно се усмихваше на Оборин.
Разбраха се Юрий да уреди неотложните си работи и още утре да постъпи в клиниката.
— Няма да ни намерите — предупреди го Александър Инокентиевич. — Нали знаете, че нашето отделение е било създадено за обслужване на елита, тук не може да се влезе случайно, по погрешка или със зъл умисъл. Затова елате тук, в главната сграда, и ми се обадете от чакалнята — ще изпратя някого да ви посрещне.
— Кажете ми номера — приготви се да го запише Оборин.
— Портиерът го знае — махна с ръка лекарят. — Той има под стъклото списък на вътрешните телефони. Не си товарете паметта, той и без това няма да ви разреши да го наберете сам. Ще ви попита кого търсите и ще ми позвъни да потвърдя очакваме ли такъв човек. Работи при нас още от времето, когато тук не са се лекували простосмъртни, дори не са пристъпвали прага на клиниката. Само държавният елит. А нашият дядка, портиерът де, естествено тогава е работел в КГБ, бил е дори сержант. Така че школовката му е стабилна. Мишка не може да се промъкне покрай него.