И ето че сега, събрал багажа си и поел бодро към метрото, Юрий Оборин си мислеше, че най-сетне е разбрал какво означава чувство на дълбоко удовлетворение. Това беше един от онези редки моменти, когато му се струваше, че всичко в живота му е прекрасно. Просто няма накъде повече.
Очертаването на профила на Олга Решина вървеше по-бавно, отколкото Настя би искала. Тя имаше изненадващо спокойна, дори някак безцветна биография. Ученичка, студентка в Медицинския институт, лекар-интернист, лекар-ординатор, кандидат на науките, доцент в катедрата по психиатрия. Омъжена немного отдавна, съпругът й също е лекар и също психиатър, нямат деца. В момента работи в частно отделение в една от престижните клиники. Подобни отделения се наричат санаториални или кризисни. Не е била замесена в никакви престъпления.
Настя не можеше да се ориентира как трябва да подхване разговор с такава жена. Разбира се, ако тя не знае нищо за Тамара, стратегията няма значение. Но ако Решина знае нещо и иска да го скрие, Настя трябва да има в ръцете си някакво оръжие, за да не се предаде без бой. Беше абсолютно неясно откъде да вземе такова оръжие — очевидно с тази Решина нямаше за какво да се хване.
Настя събра търпение и реши да изчака още ден-два. Не беше привърженичка на прибързаните действия — може би защото самата тя мислеше бавно. Да се действа припряно, казваше тя, има смисъл само през първото денонощие след извършването на престъплението — докато самият престъпник е още изнервен и може да направи очевидна глупост, чрез която да го пипнем. Мине ли едно денонощие — край на припрените действия, защото престъпникът вече се е успокоил, разбрал е, че не са го хванали и нищо страшно не се е случило. И самият той, и милиционерите, както се казва, са преспали една нощ с нещастието, а на сутринта всичко изглежда съвсем различно.
През двата дни, които Настя си бе определила, за да си създаде окончателна представа за Олга Решина, постъпи само една нова информация: Олга се срещнала с някой си Михаил Владимирович Шоринов. Гордеев веднага даде команда да установят кой е той и какво отношение има към Решина. Привечер се обади на Настя вкъщи.
— Шоринов й е бивш любовник — съобщи й Виктор Алексеевич. — Станал е бизнесмен, купил си е конверсионен завод, произвежда разни стоки за широка употреба, но много качествени, а цените му са три пъти по-ниски от вносните аналози. Главно битова химия, пластмасови изделия, но качеството, както ми казаха, било изключително високо. Явно, когато заводът още е работел за отбранителната промишленост, там е имало мощна химическа лаборатория.
— А откъде сте сигурен, че й е бивш, а не настоящ любовник? — попита Настя.
— Ами защото, драга моя, са се срещнали в апартамента на сегашната любовница на Шоринов, в нейно присъствие. Или как е прието сега при вас, младите? Чаят на четири очи, а сексът — на шест?
— Е, какво пък — въздъхна Настя, — по-добре нещо, отколкото абсолютно нищо. Ще помисля какво мога да измъкна от тази информация и утре сутринта ще отида да си поговоря с Решина. Момчетата ми казаха, че днес тя работи нощна смяна, значи в десет сутринта ще се освободи, та ще я пресрещна по пътя откъм клиниката.
Полковник Гордеев започна работния си ден в седем и половина и до девет свърши маса необходими, макар и безполезни неща, които бе отлагал ден след ден и които — незнайно защо — имаха свойството да се трупат, а не обратното. Бяха свързани с канцеларщината, безинтересни, но колкото и да бе печално, трябваше да се свършат.
Точно в девет и две минути телефонът на бюрото му иззвъня.
— Мога ли да говоря? — чу той познат глас.
— Можеш. Какво ще ми кажеш?
— Допълнителна информация за Шоринов.
— Казвай, слушам те.
Виктор Алексеевич слуша няколко секунди, после изведнъж лицето му пламна, той тресна слушалката и веднага вдигна другата — от апарата за вътрешна връзка.
— Коротков, светкавично намери Анастасия, незабавно! Разбра ли? Тя искаше тази сутрин да говори с Решина, смяташе да я пресрещне по пътя от работата й за вкъщи. Не бива дори да се доближава до нея! — крещеше Гордеев. — Дори на километър! Спри я. На всяка цена я спри!
Коротков се спусна презглава по стълбището, изскочи на улицата и хукна към своята вехта, постоянно закъсваща кола. Клиниката, в която работеше Олга Решина, се намираше много далеч от „Петровка“, на края на Москва, и докато преди седем сутринта този маршрут можеше да се измине за двайсетина минути, то между девет и десет с капризния си двигател той смело можеше да се обзаложи за един час път. Но един час изобщо не можеше да го задоволи — Коротков трябваше да стигне до клиниката, преди оттам да излезе Олга. И то не просто да стигне, а да намери някъде наблизо Аска и да я отдалечи от това място. Той шофираше, като нахално заобикаляше задръстванията ту по тротоара, ту по платното за насрещно движение, и постоянно се обливаше в пот от ужас, всеки миг очакваше челен удар и чуваше долитащите от другите коли изразителни пожелания за дълъг щастлив живот, както и крайно ласкави оценки за умствените му способности и познанията му върху правилата на уличното движение. Това вероятно беше един от най-кошмарните часове в живота му, но Коротков успя. Когато излезе на улицата, на която се намираше клиниката, беше десет без десет. Сега трябваше бързо да намери Анастасия. Но къде да я търси?