Той слезе от колата и пое навътре в парка, заобикалящ клиниката. Територията се оказа учудващо голяма и грижливо поддържана, с прави алеи, обрамчени с високи дървета. Алеите не бяха твърде многолюдни, но така и не видя Анастасия. Гледаше да не се отдалечава много, държеше постоянно под око изхода на парка.
Като се стараеше да не изглежда нервен, за да не бие на очи, той обиколи алеите близо до изхода, като се ядосваше, че не си представя добре външността на Решина. Беше виждал нейни снимки, но понякога това не е достатъчно. Човек невинаги успява да види добре отдалеч едно лице, а с какво трябваше да бъде облечена Олга — това Коротков не знаеше. Най-добре щеше да бъде да намери Аска. Но къде бе изчезнала тя?
И внезапно видя Решина само на някакви си три-четири метра от себе си. Кой знае защо, Коротков бе очаквал, че тя ще излезе от стоманената врата на централната сграда, а тя се бе появила някъде откъм дъното на парка и приближаваше към изхода по алея, перпендикулярна на онази, по която се разхождаше Юра. Но къде беше Анастасия?
Коротков се лепна за Олга и я следва чак до метрото, когато пред него се мерна яркосиньото яке на Аска. Той се втурна напред, разблъсквайки минувачите и бъбрейки някакви извинения.
— Кръгом — и към метрото! — тихо нареди той, прегърнал Настя като младеж, закъснял за среща със своята дама.
Настя послушно се обърна кръгом, хвана го под ръка и двамата бързо закрачиха през подлеза. Но вместо да се качат на ескалатора, Коротков я изведе на улицата, на отсрещния тротоар.
— Почакай тук, можеш да запалиш една цигара. Сега ще докарам колата.
Без да й даде възможност да отговори, той почти се затича към клиниката. Настя се огледа, забеляза наблизо вестникарска будка и купи някакви вестници. Купуваше ги безразборно, просто поиска от продавача всички вчерашни и днешни вестници. Винаги постъпваше така, когато беше много ядосана или напрегната. Четенето на вестникарските статии, набрани със ситен шрифт, изискваше зрително напрежение и то й помагаше да се разсее и успокои.
След няколко минути до нея спря вехтата кола на Юрка. Настя седна отпред и яростно затръшна вратата.
— Какво има? — попита ядосано.
— Не знам — сви рамене Коротков.
— Юра!
— Абе наистина не знам. Минаваше девет, когато Житената питка се разкрещя спешно да те намеря и че не бива дори да се доближаваш до Решина.
— И нищо не ти обясни?
— Нищо. Нямаше време. Сега ще отидем там и ще разбереш всичко.
През целия път до „Петровка“ мълчаха. Настя — сърдито, вперила поглед във вестниците, Коротков — уморено.
Когато стигнаха в службата, заедно се качиха по стълбището и по дългия мрачен коридор отидоха до кабинета на полковник Гордеев точно в момента, когато той приключваше сутрешната оперативка. Постоянното място на Настя беше заето, на любимия й стол в ъгъла седеше капитан от отдела по борба с кражбите и тя разбра, че в разследването на убийството на стария колекционер са се включили специалисти по търговия с ценни предмети. Тъкмо се канеше да седне на единствения свободен стол до вратата, когато Виктор Алексеевич каза:
— Свободни сте. Каменская, остани. Лесников и Коротков, бъдете наблизо, след половин час ще ми потрябвате.
Когато останаха в кабинета двамата с Настя, Гордеев излезе иззад бюрото си и седна до дългата маса за съвещания, а на нея даде знак с ръка да се приближи. Тя седна насреща му, от другата страна на масата.
— Не влезе в контакт с Решина, нали? — попита той.
— Не успях. Коротков ме спря.
— Това е добре. Разбираш ли, детко, тази сутрин научих нещо неприятно. Михаил Владимирович Шоринов, приятел и бивш любовник на Олга Решина, има леля, родна сестра на майка му. И тази леля се казва Вера Александровна. Да ти кажа ли фамилното й име или сама ще се сетиш?