— Кажете го — спокойно помоли Настя, която не очакваше нищо лошо.
— Фамилното име на тази Вера Александровна е Денисова.
— Не! — Думата излетя от устата й, преди тя да успее да осъзнае смисъла на казаното от полковника.
— Да, детко. А съпругът на Вера Александровна се казва Едуард Петрович. Разбирам, че ти е неприятно да го чуеш, но не можем да си затваряме очите пред този печален факт. И нещата около нас далеч не изглеждат красиво. От една страна, Денисов изпраща в Москва свой човек с някаква задача и те моли да му помогнеш. От друга страна, той е свързан с компанията, която има отношение към изчезналата Тамара Коченова. Как можеш да обясниш това?
Настя мрачно мълчеше, втренчила поглед в полираната повърхност на масата.
— Нямаме твърди доказателства, че Решина има отношение към бягството на Коченова — глухо продума тя. — Решина е просто една от московските познати на Тамара, нищо повече.
— Добре — въздъхна Гордеев. — Упорството ти е достойно за уважение. — Той протегна ръка към вътрешния телефон и набра номер. — Игор? Ела тук.
След половин минута в кабинета влезе Игор Лесников, един от най-красивите детективи на „Петровка“ — винаги сериозен, той много рядко се усмихваше.
— Иди на „Зубовская“ и поискай справка кога и с кои градове са се свързвали тези три телефона. — Гордеев подаде на Лесников едно листче. — И по-бързичко.
Игор мълчаливо взе листчето и излезе, а Житената питка отново тежко въздъхна, свали очилата си и започна да почуква дръжките им една о друга. Неритмичните меки потропвания изведоха Настя от вцепенението, тя вдигна глава и погледна началника си право в очите:
— Телефоните на Шоринов ли му дадохте?
— Домашния, служебния и телефона в апартамента, където живее любовницата му — потвърди полковникът.
— Значи сте сигурен, че Денисов е предприел нещо гадно спрямо мен?
— И ти си сигурна в това — кимна Гордеев. — Умно момиче си, не може да не го разбираш. Просто трябва да се примириш с факта, че твоят Денисов не е толкова чистоплътен по отношение на теб, колкото ти се иска да се надяваш. Погледни истината в очите и хайде най-сетне да започнем нормална работа. Първо ми кажи — за какво мислиш сега?
— Спомням си как плачех в кабинета му, а той ме утешаваше и ми се извиняваше, че ме е забъркал в разследването на онези страшни убийства.
— Престани! — внезапно избухна началникът. — Забрави тези твои сълзи и сополи! Денисов е жесток мафиот, който е насъскал кантората срещу теб и с това преследва свои цели. Разбира се, ти си готова да му прощаваш всичко, но аз, драга моя, не съм ти. И не смятам да му прощавам каквото и да било. А ти ще правиш каквото ти кажа аз, защото все още аз съм ти началник, а не Денисов. Ако мислиш различно от мен, очаквам оставката ти до десет минути. Е, какво решаваш? Да ти дам ли лист и химикалка? Ще пишеш ли оставка?
Настя бавно се надигна и отиде до прозореца. Есента все още размисляше — дали да заживее с пълна сила, или да помързелува, като даде на лятото възможност да се порадва на илюзията за собствения си дълъг живот. Няколко дни наред бе валял дъжд, ситен и гаден, а сега отново грееше слънце и листата не капеха, и небето беше яркосиньо. Докога в края на краищата? Всичко е очевидно, двойната игра на Денисов е налице, а тя като щраус крие главата си в пясъка и се брани от неприятната действителност със спомени за добротата и благородството на Едуард Петрович. Да, болно й е, да, много й е тежко, но нали не може до безконечност да позволява да я правят на наивна идиотка!
Тя силно замижа — под клепачите й засноваха жълти петънца, които приемаха причудливи форми. После рязко се извърна към Гордеев и се усмихна:
— Край, Виктор Алексеевич, готова съм. Какво става с онези телефонни обаждания?
— Лесников току-що тръгна — предпазливо издума Житената питка.
— О, я стига! — Тя се разсмя. — Поне вие не ме правете на глупачка. Никъде не е тръгвал, вие вече сте получили тази справка по телефона, докато Коротков ме е търсил. Нали знам, че си имате на „Зубовская“ цели две лелки, които ви дават всички справчици по телефона само за минута и половина. Какво, не е ли така?
— Знаела била — измуча Виктор Алексеевич. — С теб оправия няма, Настася. С една дума — слушай сега! От тези телефони са се обаждали до града, в който живее Денисов, и то веднъж — с интервал от един час. Шоринов му се е обаждал два пъти от апартамента на своята любовница точно в деня, когато майката на Тамара срещнала на летището синеокия хубавец на име Николай. Ти предполагаш, че този Николай е Саприн, нали така?