— Провери всички наши поръчки от последните две години — продължи Арсен, като че нищо не се бе случило, сякаш не бе чул думите на Виктор. — И внимателно проследи дали някъде не сме имали сблъсъци с Денисов или неговите хора. Особено внимателно провери хората, които са работили за нас през тези две години. Трябва да разбера къде и как сме настъпили Едуард по мазола. Кажи на Натик от мое име да ти покаже всички материали от проверките на нашите сътрудници. Седнете заедно и ги огледайте един по един.
Натик Расулов отговаряше в кантората на Денисов за кадровата работа, а Виктор Тришкан — за информацията. За Арсен информацията беше най-ценното нещо и още тогава, преди осем години, когато Виктор се върна от казармата и изрази готовност да изплати дълга си към кантората, той му каза:
— Ти можеш да бъдеш първият кикбоксьор на света, можеш да се накичиш с оръжие от ушите до глезените — като папуас с герданчета, но когато стигнеш до пропаст, за която не са те предупредили, ще разбереш, че е трябвало да се погрижиш за вертолет. И ще стоиш на ръба, тъжно загледан в бездната, и твоите разкошни мускули ще започнат да се отпускат и да вехнат, а целият ти арсенал ще започне да ръждясва. И всичко това — защото се е оказало, че не си бил достатъчно информиран.
Виктор стабилно усвои урока и през осемте години работа в милицията си създаде най-разнообразни източници на информация из цяла Москва и дори извън нейните предели. Трудно беше да се измисли нещо, което Виктор да не би могъл да научи за рекордно кратък срок.
— Информацията — поучаваше го Арсен — е онова, което позволява на едни хора да ръководят други. Колкото по-висок е постът ти, до толкова повече информация имаш достъп. Колкото повече можеш да научиш, толкова по-висока е цената ти. Това са основните правила на управлението. Спомняш ли си времената, когато статистиката на престъпността беше секретна? И тогава хората, които имаха достъп до нея, на които разрешаваха след безброй проверки да се запознаят с нея, се надуваха като пуяци от гордост. Ами секретните постановления на ЦК? Впрочем ти няма как да знаеш това — още си бил малък. Обаче аз си спомням с какво страхопочитание гледахме хората, които четяха тези постановления. Те бяха близо до Олимп, върху тях падаше сянката на боговете. Е, богове вече няма, Олимп се срина, но психологията остана. Така че създавай мрежа, търси източници — те ще те хранят до края на живота ти.
И Виктор Тришкан свято вярваше, че щом му е поверена работата по информацията, перспективата да управлява хората очаква именно него, а не Расулов. Арсен разбираше това, но не искаше да погази принципите си само за да не излъже очакванията на Виктор. А Арсен имаше принципи, и то много — като всеки безнравствен човек. Докато почтеният човек може да има само три принципа — не убивай, не кради, не причинявай зло на другите, а всичко останало произтича от тях, то на Арсен, за да организира дейността си, му трябваха много постулати. Един от тях беше строгата забрана върху жалостта и съчувствието.
Когато се прибра от работа, Настя завари Льоша, който вече си беше вкъщи и я очакваше, а това беше приятна изненада. Ала веднага, според закона за гадостите, дойде и неприятната изненада.
В центъра на стаята, направо на пода, стоеше огромна ваза с разноцветни гладиоли, дълги едва ли не по метър. Настя не обичаше гладиоли, просто не можеше да ги понася, но Льошка толкова рядко й подаряваше цветя, че тя се зарадва на самия факт.
— Слънчице! — извика радостно. — Благодаря ти! Колко са красиви!
Льоша мълчаливо приближи и застана до нея. После се наведе и оправи няколко цвята, така че букетът да бъде симетричен.
— Красиви са, определено — спокойно потвърди той. — Но не са от мен.
— Че от кого са тогава? — учуди се Настя.
— Теб трябва да попитам.
— Тоест?
— Когато се прибрах, цветята във вазата стояха на стълбищната площадка пред нашата врата. Имаше и бележка, адресирана до теб.
— Къде е бележката?
Алексей й подаде грижливо сгънат на две бял лист, на който с красив шрифт беше отпечатано: „На най-верния приятел, човека, на когото мога да разчитам.“
— Не знам от кого е — тихо каза Настя, която прекрасно знаеше кой е изпратил цветята.
— Не ме лъжи — съвсем миролюбиво отвърна мъжът й. — Всичко знаеш. Нов любовник ли имаш?