— Ех, Льоша… — укори го тя. — Какви любовници? Ти да не откачи?
— Ами онзи, дето ти се обади завчера? После цяла нощ не спа, въртя се в леглото. Мислиш, че не забелязах ли?
— Не е любовник, това е гадост. Хайде да идем да вечеряме, а?
— Хайде — кимна Алексей.
Той се бе прибрал малко преди нея, тъй че вечерята не беше готова. Картофите едва завираха, а на масата имаше измити зеленчуци, приготвени за салатата. За да не обсъждат неприятната тема, Настя бързо си завърза престилката и започна да реже салатата, като на пресилено висок глас бърбореше, че колкото и да ругаем новата икономика, сега цяла година има пресни зеленчуци и изобщо всичко, да намериш нещо по магазините отдавна не е проблем и това съществено пести време и сили, които навремето се хабяха толкова непродуктивно за тичане по магазини и чакане на опашки. Льоша седеше до масата и присмехулно я наблюдаваше, но не се включваше в разговора. Настя усещаше, че ситуацията не му харесва.
— С какво да залея салатата? — попита тя, когато наряза зеленчуците. — С майонеза или с царевично олио?
— Със сметана — отговори той. — Майонезата е свършила, проверих.
После отново се умълча и тя се почувства съвсем зле. Вероятно трябваше да поговори с него, да му каже истината, но никак не й се искаше да му причинява тревоги и излишни вълнения.
— Льошик… — предпазливо подзе Настя и се запъна.
— Какво?
— Льошик, май пак я загазих.
— И как я загази този път?
— Ами пак така, както я загазвам обикновено. Същите неприятности. — Свали престилката, окачи я на кукичката до мивката и едва сега почувства, че в жилището е студено. Боже, каза си, толкова съм се притеснила заради тези цветя, че дори забравих да усетя студа. Излезе в антрето и след няколко секунди се върна с топъл шал в ръцете. Уви се хубаво в него, седна до кухненската маса срещу мъжа си, извади цигарите и запалката.
— Не пуши преди ядене — каза Льоша. — Ще убиеш апетита си. По-добре ми разкажи как я загази пак.
— Да можех и аз да знам! — ядосано тръсна тя. — Това са същите хора, заради които преди две години с теб стояхме заключени тук. Спомняш ли си?
— Как да не си спомням! — позасмя се Алексей. — Незабравими спомени. Особено приятно беше, когато твоят колега Ларцев размахваше тук пистолет и се заканваше да изпозастреля всички. Та какво значи, жено, пак ли ни предстои да си седим вкъщи и да водим тих съпружески живот?
— Ох, Льош, не знам. — Тя проточено въздъхна и дълбоко всмукна от цигарата. — Засега нищо не искат, само ми напомнят за себе си. Сигурно за да не ги забравям. Затова те моля, слънчице…
— Аха, разбрах — прекъсна я мъжът й. — Да бъда предпазлив и да внимавам, да не разговарям на улицата с непознати чичковци, да пресичам само на зелено. Ася, с теб се познаваме от двайсет години. Кога най-после ще се научиш да не криеш нищо от мен?
— Добре тогава. С една дума — страх ме е, че това е свързано с Денисов. Но не разбирам по какъв начин и защо.
— Пак лъжеш. — Алексей протегна ръка и я чукна по носа. — Намали котлона под картофите. Ако не знаеше по какъв начин и защо, нямаше да бъдеш толкова мрачна.
— Откъде ти хрумна?
— Ами хрумна ми, Асенка, защото когато не разбираш нещо, у теб се пробужда онзи особен хъс, който те тика непременно да решиш поредната задачка. Тогава очите ти пламтят и гласът ти звънти. А сега изглеждаш като мокра кокошка, бледа си до смърт, от което старият мъдър Чистяков, твоят законен съпруг, си прави напълно обоснования извод, че ти прекрасно знаеш всичко и това, което знаеш, не ти харесва. То те потиска и разваля настроението ти. А сега ми докажи, че не съм прав.
— Прав си. — Тя седеше, вперила поглед в синкавия пламък под тенджерата, с отпуснати рамене, увити в топлия черен шал. — Прав си — повтори тъжно. — Картофите сигурно са се сварили. Хайде да вечеряме.
— Не, Асенка, няма да вечеряме, докато не ми обясниш какво става. Не мога да гледам как се тормозиш, без да ми е ясно какво ти се е случило. Разбирам, може би не изпитваш потребност да споделяш с мен, ти си момиче самостоятелно и независимо. Аз обаче изпитвам потребност да бъда в течение ако не на работите, поне на преживяванията ти. Можеш ли да разбереш това?
Тя мълчаливо кимна, без да откъсва поглед от синия пламък.
— При последния ни разговор стигнахме до това, че не ти е харесала молбата на Денисов да помагаш на оня детектив с насинената муцуна. Че си се повлякла по чувствата си и в резултат те е обзело опасението, че заради протакащото се издирване някаква жена може да загине. Правилно ли излагам ситуацията?