Настя отново кимна. Спокойният тон на мъжа й я поотпусна и тя разбра, че е ужасно гладна. Това беше добър признак.
— И какво стана по-нататък? Защо си толкова изнервена?
— Ами после видях, че има някакъв човек, който не иска да намерим тази жена. И силно подозирам, че този човек е лично Денисов.
— Какъв номер, а! — ахна Льоша. — Ама той какво, с четири ръце ли играе срещу теб?
— Подозирам нещо такова. Та представи си сега — какво ще стане, ако срещу мен играе Денисов заедно с тази отвратителна кантора. Имам ли шансове?
— Никакви! — категорично отсече Льоша. — Дори не си мечтай. Да отървеш кожата — и това ти стига. Защо не вземеш да напуснеш?
— Но къде ще ида? Стажът ми е само тринайсет години. Какво, без пенсия ли да остана?
— Е, не да напуснеш съвсем, а да се преместиш в друг отдел, където е по-спокойно.
— Пак ще ме докопат. — Тя отчаяно махна с ръка. — Трябват им хора от всякакви служби. Какво да правя, Льош? Посъветвай ме нещо, ти си умен.
— Господи, Асенка, как мога аз да те съветвам? Ако беше мъж, щях да знам какво да ти кажа.
— Ами кажи де! Забрави, че съм ти жена, представи си, че съм просто ченге, без полови признаци.
— Ако си те представя така… — Той се замисли за миг. — Не позволявай на никого да те управлява. Не позволявай да те манипулират. Лична работа на всеки от нас е как ще реагира на измамата, но не е хубаво да не я виждаме и да позволяваме да ни мамят. И ако ти е писано да изгубиш този рунд — а ти със сигурност ще го изгубиш, — трябва да направиш така, че никой да не каже за теб: „Каква глупачка, колко лесно я изиграхме!“
— А какво трябва да кажат?
— „Тя е достоен противник и се бори до последно.“
Изведнъж я досмеша и почувства как тъжната тежест напуска гърдите й.
— Льошка, ти мислиш ли какво говориш? Към какво ме тласкаш? Към война с тези чудовища ли? Аз сама — срещу тях? Ти си мечтател, мили мой.
— Първо, не тласкам теб, а едно условно ченге без полови признаци. Второ, не си сама. Съществува Гордеев, съществуват колегите ти от службата. И съвсем между другото — съществувам аз, за което ти естествено редовно забравяш. Ася, разбери ме, лично аз не искам да започваш война срещу мафията, това е безперспективно начинание и битката ще е загубена от самото начало. Срещу мафията воюват цели държави със своите правоохранителни системи, но нещо не забелязвам да са преуспели. Не желая обаче да се прекършиш. Не искам да престанеш да уважаваш себе си, да се срамуваш от себе си. Смятам да живея с теб до дълбока старост и никак не ми се иска край мен да има нравствен инвалид. По-добре да те изгонят от работа, по-добре да останеш без пенсия — в края на краищата аз печеля добре, докато мога да чета лекции, докато ми плащат за научно ръководство на аспиранти, парите никога няма да бъдат проблем в нашето семейство. В най-лошия случай ще приема онази тъпа покана за Станфорд, ще преподавам там, а ти ще ми бъдеш преводачка. Няма да умрем от глад, не бой се. Но искам да запазиш личността си, която аз обичам и ценя, инак защо чаках толкова години да се съгласиш да се омъжиш за мен? Та това е, жено, стига трагедии, давай картофите, вече са готови.
Тя послушно стана, изля в мивката водата от тенджерата и леко подсуши картофите. Сложи на масата чинии и прибори, в центъра намести паницата със салатата, извади от хладилника студеното телешко. Няколко минути се храниха мълчаливо, после Настя изведнъж остави вилицата, подпря брадичката си с юмрук и впери поглед в мъжа си.
— Льоша, ами какво ще кажеш за Денисов?
— Как какво ще кажа за Денисов? — не разбра той.
— Защо го прави? Защо ми прави това? Мислех си, че никога не сме се обиждали един друг, винаги сме се държали според правилата на неутралитета.
Алексей също остави вилицата и скръсти ръце на гърдите си.
— Ася, знам какво си мислиш. И се досещам какво искаш да направиш. Аз не бих го направил, но аз съм друг, не се съобразявай с мен. Прави каквото си решила. Може би така наистина ще е по-добре.
— Страх ме е — призна тя.
— Е, тогава за теб важи древната мъдрост: ако те е страх, не го прави, а правиш ли го — тогава не се страхувай.
Настя скочи от мястото си и хукна към хола.
— Къде бе? — извика след нея Льоша.