— Ще го направя, докато не ме е дострашало още повече — отвърна тя и грабна телефонната слушалка.
От разговора с Шоринов Виктор Тришкан изпитваше някакво болезнено удоволствие. Така ставаше винаги когато чувстваше властта си над събеседника, когато с наслада вдишваше въздуха, който му се струваше пропит с миризмата на страх и нервозност.
— Свържете се с вашия човек, който е заминал за Средна Азия, и му кажете засега да не закача момичето. Да стои и да я наглежда, а още по-добре ще е да се махне оттам, да не й се вре в очите.
— Но защо? — зачуди се Шоринов.
— Защото! — кратко и презрително отвърна Виктор. — Засега не бива да я закачаме.
— И докога?
— Докато не разреша.
— Но все пак искам да знам… — развълнува се Шоринов.
— Слушайте, Михаил Владимирович, възложихте работата на нас и по този начин признахте, че сме по-компетентни по тези въпроси. Тъй че останете си с това мнение, още повече че то напълно отговаря на действителността.
— Разбира се — неочаквано се съгласи клиентът и на Виктор му се стори, че той дори остана доволен. Интересно — защо ли?
След като се раздели с Шоринов, Виктор се свърза с хората, които трябваше да следят Каменская. Засега не се случвало нищо, заслужаващо вниманието им, тя отишла сутринта на работа и още не била излизала от зданието на „Петровка“. Мисълта за свястното момиче пак развали настроението на Виктор и той реши за повдигане на тонуса да се заеме с Шоринов. Защо все пак се зарадва, че неговият човек трябва да кротува нейде из Средна Азия? Не е случайно това. Може би именно там се крие отговорът, който измъчва Арсен? Да намери този отговор, да го получи по начин, съвсем различен от онзи, който му препоръча шефът, и да му го поднесе с лека усмивка — какво по-добро от това, за да издигне реномето си в неговите очи? Той трябва да стане негов наследник, той, Виктор и никой друг. А не някакво си там свястно момиче. Уф, мишка белезникава такава!
Виктор безспорно имаше усет, именно затова само час по-късно на вратата на апартамента, където живееше любовницата на Шоринов — Екатерина Мацур, позвъни приятна жена на около четирийсет години.
— Девойче, вашето котенце ли е избягало? — попита тя и посочи към краката си.
Катя наведе очи и видя прелестно черно котенце. Но още не беше успяла да отговори, когато черната топчица се стрелна като куршум в апартамента и изчезна.
— Не, не е мое — объркано отговори тя. — Господи, но къде се дяна? Трябва да го намерим.
Тя се завтече към хола, а жената влезе след нея.
— Ами стоеше на стълбите и толкова жално мяукаше… — говореше непознатата, която вървеше след Катя и бързо оглеждаше жилището. — Помислих си, че е избягало от някое семейство, та ето, обикалям апартаментите и звъня да питам. Ще бъде жалко, ако се изгуби, та то е съвсем мъничко, няма да оцелее без стопаните си.
— Пис-пис-пис — викаше го Катя, застанала на колене и надничайки под дивана, под фотьойлите и дори зад секциите. — Но къде се дяна? Пис-пис-пис!
— А, сигурно е в кухнята — каза жената. — Оттам му мирише на храна, а навярно е гладно.
— Разбира се! — Катя скочи и хукна да търси котенцето в кухнята, като остави жената сама в хола. — Ето го! — разнесе се нейният тържествуващ вик. — Права бяхте, вече се беше качило на масата, там имам един сандвич със салам. Ела тук, хулиганче такова, ела, мъничкото ми. Ама не драскай де! И без това ще ти дам този салам. — Тя изнесе котенцето в антрето и го подаде на жената.
— Ето, вземете го.
— Защо не си го оставите? — попита я онази. — Предчувствам, че няма да намеря стопаните му, толкова апартаменти обиколих вече.
— Не. — Катя решително поклати глава. — Не обичам котки. Извинявайте.
— Жалко — въздъхна жената. — Вижте колко е симпатично. Вземете го, а?
— Не, не мога. — Катя се усмихна виновно. — Вземете го вие, щом толкова ви харесва.
— Май ще се наложи. Нали не мога да го изоставя, такова мъничко, на улицата. Ще обиколя още няколко апартамента и ако никой не го вземе, ще трябва да го взема аз. Извинете ме за безпокойството, девойче. Довиждане.
Катя затвори вратата след нея и чу как жената с котенцето звънна на вратата на съседния апартамент.
А след още два часа Виктор Тришкан научи, че Катя Мацур е провела междуградски разговор — обадил й се мъж на име Николай. Разговаряли повече от нежно. Можело дори да се каже, че разговаряли като влюбени. Естествено не успели да разберат откъде било обаждането, подвижната подслушвачка нямаше такива възможности, но само името беше достатъчно, та Виктор да се сети: обаждал се е не някой друг, а Саприн. Значи гълъбчетата въртят любов зад гърба на господаря. Сега е ясно защо Шоринов прие със задоволство вестта, че Саприн ще трябва да поостане на гастроли. Явно знае за връзката им, а не може да надвие на хлапачката. Виж го ти, любовника мафиот, не може да излезе на глава със собствения си наемник и собствената си курва.