— Вече можем да минем към деловата част. Какво ви се е случило, Анастасия?
— Страхувам се, че нещо се е случило не на мен, а на вас, Едуард Петрович, макар че то по някакъв начин засяга и мен. Аз изпълних своята част от работата, помогнах, доколкото можах, на вашия Владимир Антонович. Той изчисли хората, които ви интересуват, но тези хора в момента не са в Москва. Ала не знам защо Владимир Антонович не си заминава, още е в Москва, макар че няма какво да прави тук. Междувременно една група другари с всички сили пречи на него и на мен да установим къде са заминали хората, които търсеше Тарадин.
— Какви са тези хора? — вдигна вежди Денисов. — Вие познавате ли ги?
— Не. Но редовно общувам с тях — както по телефона, така и чрез подаръците и бележниците, които ми пращат. Някой ги е насочил към мен, и то именно към мен. Не закачат Тарадин. Вярно, пречат му, но не му се обаждат по телефона, не влизат в контакт с него. И това ме навежда на тъжни мисли, Едуард Петрович.
Тя замълча и посегна за цигарите. Денисов търпеливо я изчака да запали и да дръпне няколко пъти. Паузата се проточи, мълчанието стана тягостно.
— И какви са тези тъжни мисли? — най-сетне попита Денисов.
— Ами например, че вашият Тарадин по някакъв начин е свързан с тези хора. Вижте само: след като разбра, че каналите за информация за интересуващите го хора са напълно запушени, и то умело и оперативно, по принцип той би трябвало веднага да се махне оттук, да се върне при вас, да ви докладва и вие заедно да помислите какво ли означава това. Но не заминава. Значи продължава да търси, опитва се да предприеме нещо друго. Тогава те непременно трябваше да го спрат, и то по най-радикален начин. Повярвайте ми, познавам похватите на тези хора, вече съм си имала работа с тях — като нищо убиват човек. И ето че в главата ми се подредиха три въпроса. Първият: защо Тарадин не замина? Вторият: ако не е заминал, защото продължава да търси, защо онези не го закачат и не се опитват да го спрат? И третият: ако все пак са се опитали, защо той крие това от мен?
— Предполагам, че вече имате отговори на тези въпроси — позасмя се Денисов. — Може ли да ги чуя?
— Може. Макар да се страхувам, че ще ви бъде неприятно да ги чуете.
— Нищо, ще го понеса. И тъй?
— Владимир Антонович Тарадин действа съгласувано с тези хора. Именно затова не го закачат и именно затова той не заминава. Нужен е тук, за да ме контролира. И на това място, Едуард Петрович, у мен се поражда четвърти въпрос. Най-неприятният. Да ви го кажа ли?
— Кажете — кимна Денисов.
— Дали Тарадин действа зад гърба ви или по ваше указание?
„Това беше — помисли си Настя. — Най-страшното е изречено. Или сега всичко ще се изясни, или няма да си стигна до вкъщи.“
Тя гледаше Денисов и се опитваше да прочете по лицето му за какво мисли той в момента, но лицето на Едуард Петрович си оставаше непроницаемо и неподвижно.
— Това наистина е неприятно — каза той най-сетне. — Все още съм с ума си, така че мога да ви уверя, че Тарадин не действа по мое указание. А пък дали не действа зад гърба ми — трябва да проверим това, и то незабавно. Имате ли предложение как най-добре да го направим?
„Лъже — нажалено си помисли Настя. — Боже мой, всичко беше напразно, няма никакво недоразумение. Няма никакво логично обяснение. Той лъже. Сама си подписах присъдата. Абе по дяволите, сега вече няма значение, мога да продължа докрай! Така развалих всичко, че по-лошо няма да стане.“
— Мисля — бавно каза тя, като изписваше с ножа сложни орнаменти по карираната покривка, — че трябва да поговорите с племенника си.
Веждите на Едуард Петрович излетяха нагоре, почти докосвайки линията на косата. Такова смайване трудно се изиграва, трябва да си превъзходен актьор, но кой е казал, че Денисов е лош актьор?
— Че какво общо има тук моят племенник? Миша ли имате предвид?
— Имам предвид Михаил Владимирович Шоринов. Защо, наистина ли не знаете какво общо има той?
— Чакайте малко — прошепна Денисов и направи припрян жест с ръка, сякаш се страхуваше, че още една изречена от Настя дума ще изиграе ролята на детонатор и бомбата моментално ще избухне. — Помълчете една минутка. — Лицето му посивя, по-ясно се откроиха торбичките под очите му. Той гледаше не Настя, а някъде встрани. После извади от джоба си радиотелефон и набра някакъв номер. — Здравей, Миша — произнесе спокойно, но по напрегналите се мускули на лицето му Настя разбра какви гигантски усилия му струва това показно спокойствие. — Няма да ти губя времето, имам само един въпрос. Онази жена, вдовицата на учения, в коя страна живее? Абе просто ми е интересно… Не, не, всичко е наред. Здрава е леля ти, не се тревожи. Та какво казваш за вдовицата? Добре, Миша. Всичко най-хубаво. — Той прибра антената, пъхна телефона в джоба на сакото си и замислено погледна Настя. — Значи в Холандия — промърмори. — Добре. Чували ли сте за професор Лебедев?