— Лебедев ли? — попита тя. — Кой е той?
— Голям учен, работил е за отбраната. Правел е балсами за оплешивяващи импотенти, заседаващи в ЦК и Политбюро. Не сте ли чували?
— Не. — Настя поклати глава. — Никога.
— Той е имал млада съпруга. Искам да знам къде е тя сега.
— Защо? Какво отношение има това към нашия проблем?
— Ще ми се да вярвам, че няма никакво отношение, Анастасия. Проблемът ни наистина е сериозен и аз ви моля само за едно: продължавайте да ми вярвате. Можете ли бързо да установите къде е вдовицата на Лебедев?
— Дайте ми телефона си. И ми кажете номера му. — Тя взе радиотелефона и се обади на Лесников. — Игор, спешно ми трябва една справка. Много е спешно…
Те изядоха всичко, което бе поръчал Едуард Петрович, изпиха по две чашки кафе, а Лесников още не се обаждаше. Настя започна да нервничи, имаше чувството, че Денисов продължава да я мами, да си играе с нея като с мишле, да протака, като я моли за някаква абсолютно ненужна справка, и присмехулно я наблюдава. Искаше й се тази вечеря да свърши по-скоро, но беше принудена да чака и да води с Едуард Петрович някакъв безсмислен, повърхностен разговор. Най-сетне телефонът, поставен до нея, зазвъня. Тя изслуша онова, което й каза Лесников, и един ярък проблясък на догадка я заслепи за миг.
— Едуард Петрович, вдовицата на професор Лебедев — Вероника — се е омъжила за някой си Вернер Щабнек и е заминала с него за Австрия. Това достатъчно ли е?
— Да — с тиха закана в гласа произнесе Денисов. — Достатъчно е.
Настя чу сух пукот — Едуард Петрович строши тънкото стъкло на чашата си.
Арсен обичаше да се разхожда преди лягане — харесваха му тъмните, утихващи улици и дори калта, вечната московска кал под краката му не го дразнеше. Ако можеше, той би предпочел да се среща с доверените си хора по улиците, и то вечер — колкото по-късно, толкова по-добре. Но, разбира се, не толкова късно, че самотният възрастен човек да привлече вниманието на грабители или милиционери.
Ето че и тази вечер — минаваше единайсет — той се разхождаше по една малка уличка в компанията на Виктор.
— Как е нашето момиче? Как се държи? С какво се занимава? — попита Арсен.
— Работи — сви рамене Виктор. — Днес например цял ден седя в службата си, чак до девет и половина, а после се прибра. Май сте я наплашили здравата.
— Така ли? — оживи се Арсен. — По какво съдиш?
— Неуверена походка, постоянно се озърта… В метрото явно й се привидя нещо, та изведнъж цялата побеля, едва не припадна. Нервите й за нищо не ги бива. Как ли я държат в милицията? Сигурно спи с някой началник.
— Може би, може би — кимна Арсен. — Провери това и ме осведоми. Вярно, времената вече са други, не гонят за аморално поведение, но в милицията този фокус още минава. Едно доста препържено кюфте може като нищо да бъде представено за еклер. А, Витенка?
— Така е — потвърди той с доволна физиономия.
След като се раздели с помощника си, Арсен се поразходи още малко, после доволно се усмихна и погледна часовника си. Дванайсет без петнайсет. Тъкмо време да звънне на мацето. Витя каза, че било много наплашено. И Арсен не можеше да си откаже удоволствието да се убеди в това лично. Влезе в една телефонна кабина, пусна жетон в пролуката и набра номера. Оттатък вдигнаха слушалката след четвъртото позвъняване.
— Анастасия Павловна, добър вечер — започна Арсен с нисък, приятен глас. — Как се чувствате?
— Добре, нали се молите за мен — чу в отговор недоволния й глас. — Ако продължавате да ми звъните, когато вече спя, ще се чувствам малко по-зле. Това ли искате?
— Е, не преувеличавайте, Анастасия Павловна, преди малко се прибрахте от работа. Едва ли сте успели да заспите. Хайде, разкажете ми с какво разкрасявате живота си?