— В какъв смисъл?
— Разкажете ми за радостните, за приятните неща, които се случват в живота ви. Та на мен ми е интересно какво ви занимава, какво ви безпокои, какво ви вълнува. Не сте ми безразлична, Анастасия Павловна, нещо повече — надявам се рано или късно да станем приятели. Ще споделя с вас една тайна: дори съм сигурен, че това ще стане съвсем скоро. Така че — пазете се, не се пресилвайте с работа, трябвате ми здравичка и весела.
— Защо си мислите, че се пресилвам? Работя като всички, не повече.
— Не, не ми казвате истината, миличка — закиска се Арсен. — Днес сте били в службата си до девет и половина. Сигурен съм, че сте си тръгнали последна.
— Имате грешка — сухо отвърна Каменская. — Тръгнах си от работа в седем часа.
— Така ли? И къде отидохте, ако позволите да ви попитам?
— На ресторант.
— Ах-ах-ах, Анастасия Павловна! — укорително закудкудяка Арсен. — Току-що омъжена и вече тръгнахте по ресторанти, и то сигурно с чужди мъже. Не е хубаво, миличка, срамота.
— Моят познат, с когото бях на ресторант, гони седемдесетте. — На Арсен му се стори, че тя се усмихва, и съжали, че не можеше да види лицето й в този момент. — Така че едва ли съпругът ми ще намери повод за ревност в тази вечеря в ресторанта.
— Хайде стига — меко каза Арсен, преминал отново на приятен баритон. — Ценя чувството ви за хумор, Анастасия Павловна, но трябва да отбележа, че преигравате. Явно не сте достатъчно наясно с кого си имате работа. Известна ми е всяка ваша крачка, тъй че няма смисъл да ме лъжете. Никога не забравяйте, че ви наблюдавам, и то много внимателно ви наблюдавам. Хората ми ви следват навсякъде като сенки. Навсякъде. Чувате ли? Двайсет и четири часа в денонощието те следят пулса на живота ви. Не забравяйте това. Защото когато се уморите от това следене, сама ще дойдете при мен и ще ми предложите приятелството си.
— Вашите хора са глупаци, безделници и мързеливци — чу той в отговор равнодушния женски глас. — Днес вечерях в ресторанта с Едуард Петрович Денисов. Мисля, че го познавате? Попитайте го, той ще потвърди. А сега ще ме извините, но съм уморена и ми се спи.
Кратките сигнали на прекъснатата връзка пронизаха ухото на Арсен. Той дори не си спомняше кога за последен път се бе чувствал толкова стъписан.
Глава 12.
Олга Решина отиваше на работа в клиниката в превъзходно настроение. Времето отново беше слънчево, а настроението на Олга винаги зависеше от ясното или мрачното време. Докато вчера ситуацията с Юрий Оборин бе започнала да я безпокои, защото не помръдваше от мъртвата точка, то тази сутрин тя намери вярното решение, както й се струваше. Той лежеше в клиниката вече четири дни, а тя така и не бе успяла да научи дали Тамара му е разказала за събитията в Австрия и ако да, дали той не е казал за това на някого друг. Ами ако той умре, преди тя да научи всичко? Тогава Оборин ще замлъкне завинаги, но ще останат хора, които също знаят нещо, което не бива да знаят. И кои са тези хора? Къде да ги търси? Какво точно може да им е разказал?
Олга нямаше твърде много възможности да прекарва с Оборин толкова време, колкото й трябваше, за да го разприказва. При дневната си смяна можеше да се отбива при него само за минутки, защото тогава мъжът й постоянно беше в отделението. А през нощната също не беше много удобно да водят дълги разговори за живота. Юрий, като всички нормални хора, денем бодърстваше и работеше, а нощем му се спеше, особено след секса. И после, тя самата му бе казала за персонала, с който ревнивият й съпруг се познавал добре и който незабавно щял да му докладва, ако тя остава прекалено дълго в някоя болнична стая.
Значи с Оборин трябваше да се занимава някой друг. Но кой? Изборът не беше особено голям. Естествено това трябваше да бъде някой от нашите хора. А този кръг беше твърде тесен. Главният лекар на клиниката, патоанатомът, тримата фармацевти, двете медицински сестри, Бороданков и самата Олга Решина. Главният лекар, патоанатомът, Бороданков и Олга отпадат. Не бива да занимава и фармацевтите — хората работят много напрегнато, пък и трудно е да се намери повод те да общуват интензивно с един от пациентите, като се имат предвид постоянните напомняния за анонимността на престоя в отделението и за нежелателността от контакти на пациентите с когото и да било, освен с лекарите и медицинските сестри. Значи остават медицинските сестри, защото в отделението няма други лекари, освен Александър Инокентиевич.