Марко Семов
За Япония — като за Япония
Тази книга ми донесе силни усещания. И добри и лоши. В продължение на месеци телефонът у дома звънеше по всяко време. Имаше гласове, които ме заплашваха, че ще си платя скъпо за тази книга. Приятели, случили се там, когато книгата била „иззета“ от книжарниците, се обаждаха да ми разкажат какво и как е станало, Други ме информираха как били насилвани да напишат отрицателни рецензии за нея… Официални дейци наляво и надясно говореха и срещу книгата и срещу мен… Слава богу, намериха се и хора, които с добра дума се отзоваха за нея. Изпращаха ми и самиздатски копия с автографи, някои от които полиграфски превъзхождаха значително оригинала…
Написах и други книги през следващите години. По всичко изглежда, че „За Япония като за Япония“ ше си остане най-моята книга. От което разбрах нещо, което всъщност съм знаел: книгата е като човека — след като се роди, си хваща своя път. Що се отнася до пътя на „За Япония като за Япония“, той се оказа доста кратък. За това, след арестуването й, тя стана нещо като нелегална… Криеше се по мазета, по канцеларии, в кориците на други книги. Понякога, най-неочаквано се появяваше пред мен, и много често не можех да я позная. Явяваше ми се ту като девственица, пазена, непипана, неразгърната, идваше и дрипава, омърляна, преспала не се знае в колко ръце и под колко възглавници. Ту преписана на пишеща машина, ту на ксерокопие извадена, понякога ясно, понякога до немай къде нечетливо… Видях екземпляр, преписан на ръка! Грижливо, търпеливо, със старание, което ме разклати… За него особено ми домиля. Поисках да го подменя — да му дам оригинал на човека, той да ми даде своята тънка калиграфия… Отказа…
Така разбрах, че „За Япония като за Япония“ си има вече и свои приятели, и свои врагове. Много често различни от моите. И още: ще или не ще, тя ми прикачи някои от тях. Едни от враговете станаха приятели, други от приятели — врагове…
Питал съм се, и сега се питам — на какво се дължи интересът към този книга. Може би на това, че в нея имаше и пиперлии впечатления, по които българинът си е падал открай време. Или пък за това, че така насилствено изчезна от книжарниците. Или, че за Япония все пак малко се знае, страна далечна, екзотична, супер развита, най-важното, непозната на българина.
Сега мисля, че мога да дам по-друго, и по-вярно обяснение. Книгата излезе във време, когато очите на българина започнаха да ходят по света. Когато вече рухваха, макар и мъчително, макар и с огромната съпротива на нашата десетилетна пропаганда „вчерашните“ представи както за икономическите възможности на „социализма и капитализма“, така и цели пирамиди от илюзорни нравствени светове, които си бяхме построили. Време, в което се изменяше представата за добро и зло в света, и в което, макар с болка и страдание, ние все по-сигурно разбирахме, че не сме това, за което се имаме… Че още по-малко пък сме това, за което мислим, че ни имат другите… За много хора това беше събуждане от идеологическата летаргия, едно бавно и болезнено изтрезняване.
Беше дошло времето на сравнението. И не с историческата 1939 година; още по-малко с това което сме били на Девети септемри 1944 година. А на сравнението със света, с онова, което той е, какъвто вече го бяха видели нашите лекари и инженери, поживели и изработили своята ангария в Азия и Африка, и минали на връщане през Париж, Мюнхен, Лондон… Те разказваха, пропагандистите ги оспорваха. А масовият българин се ослушваше и оглеждаше…
Българинът е най-интересен, когато се ослушва и оглежда. Тогава той мълчи, слага на кантар едно или друго, мери работите със своя си метър — който най-често не можеш да разбереш откъде го е извадил — дали от потурите на бай Ганьо, или е купен от някой западен магазин от неговия правнук — инженер. В такова време, когато тъй силно премисля живота си, българинът най-много сумти и е най-мълчалив. Това е време, когато най го сърби зад ухото, когато най-много ходи напред-назад из къщата. И ако е пушач, цигарата не слиза от устата му…
Историческите изтрезнявания, както и историческите пиянства, са най-смутните и мътни периоди, ала и най-интересните за опознаване на един народ. …
Ние искахме да опознаем Япония, за да познаем чрез нея себе си. Това е гледане отвън-навътре. А такова гледане най-често довежда до болезнени, но и до безспорни истини… Ти не си това, което си мислиш за себе си, а това, което другите мислят за теб…
С подобни книги — сравнения, нашият народ навярно искаше да получи и един такъв отговор, като види къде са и как са другите, да погледне с техните очи себе си… Но не толкова и не само себе си, колкото Системата и управлението, които стояха над него. В тази книга може би той видя един опит да се осмее нашата държавна подредба, видя истини, които едно на друго съвпадаха с неговите си истини за това, каква е държавата му. Той се убеди, че е прав в мълчаливия си гняв срещу едно или друго, но че се е оставил за едно или друго да бъде прилъган и излъган. Това българинът не само него обича, но и не го прощава.