Във всеки случай много малка част от информацията на Карсън се беше промъкнала през бариерата. Пък и тези сведения не бяха опасни. Всичко засягаше само „Пурблъд“. Дори да получи данните, Левин нямаше да научи нищо за x-flu. А в момента се ползваше с толкова малко доверие, че никой нямаше да му повярва, каквото и да разправя.
Всичко вървеше по план. Нямаше за какво да се тревожи.
Така че, откъде това странно безпокойство?
Скоупс се опита да определи причината за необичайната си нервност. Чувството му бе ново и самонаблюдението обещаваше да бъде интересно. Може би се дразнеше, защото бе подценил Карсън. Или беше заради измамата на Де Вака, особено след нещастието в Камерата на смъртта. Карсън бе последният човек, който би заподозрял в промишлен шпионаж. Всеки друг на негово място сигурно би изпитал невероятен гняв от това предателство. Скоупс обаче чувстваше само тъга. Този младеж бе наистина гениален. Сега се налагаше да го остави в ръцете на Най.
Най — добре, че се сети. Тази сутрин някой си господин Браг от Управлението за контрол на храните и лекарствените средства се беше обадил да пита за онзи инспектор, Тийс. Трябваше да предупреди Най да се погрижи.
Той отново се замисли за файловете, които се опита да изпрати Карсън. Не бяха много важни и той не им обърна особено внимание. Само някои документи, свързани с „Пурблъд“. Скоупс си спомни, че Карсън и Де Вака се бяха ровили из архивите за „Пурблъд“ предния ден. Откъде този внезапен интерес? Дали не планираха да саботират и проекта „Пурблъд“ освен „X-flu“? И какво имаше предвид този Карсън, като твърдеше, че всички се нуждаели от незабавно лечение?
Трябваше да прегледа материалите по-внимателно. Не само изпратените файлове, а и записките на Карсън от последните дни. Може би щеше да се заеме с това след вечерните делови срещи.
При тази нова мисъл Скоупс премести поглед към черния сейф в дъното на помещението. Беше вграден в стената при самото построяване на небостъргача на „Джиндайн“. Само Скоупс можеше да го отвори и след неговата смърт нямаше начин сейфът да бъде разбит, без да бъде унищожено съдържанието му. Той си представи какво има вътре и безпокойството му веднага се изпари. Една-единствена запечатана стъклена ампула, изпратена му наскоро с хеликоптер от „Маунт Драгън“, пълна с инертен газ и разтвор за съхраняване на вируси. Удивително колко ценно може да бъде такова малко нещо.
Той погледна часовника си: беше 14.30.
Чу се леко бръмчене и един голям монитор просветна. На екрана се появи съобщение с големи букви:
Връзката с ТЕЛИНТ–2 е установена.
Предаването може да започне.
Съобщението изчезна и беше заменено от друго изречение:
Господин Скоупс, съгласни сме на сделката. Готови сме да дадем три милиарда долара. Сумата не подлежи на преговори.
Скоупс взе клавиатурата и затрака по клавишите. В сравнение с конкурентните компании военните бяха душички.
„Скъпи ми генерал Харингтън, всички бизнес предложения подлежат на преговори. Готов съм да ви отстъпя продукта, за който говорихме, за четири милиарда. Давам ви дванайсет часа, за да извършите необходимия превод.“
Скоупс се усмихна. Щеше да продължи преговорите от друго място. От едно тайно местенце, където се чувстваше по-сигурен, отколкото в което и да било друго кътче на планетата.
Той продължи да пише и буквите на екрана се разкривиха в странна картина. Докато пишеше, Скоупс започна да рецитира любимите си редове от „Бурята“:
Чарлс Левин седеше върху избелялата покривка на леглото и гледаше втренчено телефона, поставен върху възглавницата. Апаратът бе тъмночервен на цвят и носеше надпис: „СОБСТВЕНОСТ НА «ХОЛИДЕЙ ИН», БОСТЪН, МА“ върху слушалката. В продължение на четири часа той бе говорил, крещял, заплашвал, молил по тази слушалка. Сега думите му се бяха изчерпали.
Той се изправи бавно, изпъна изтръпналите си крайници и отиде при плъзгащата се остъклена врата. Завесите се развяваха от лек бриз. Той излезе на балкона и вдиша жадно вечерния въздух. Светлините на „Джамайка плейн“ блестяха в далечината като диаманти, разхвърляни от безгрижна ръка по земята. По улицата отдолу се зададе кола, фаровете й осветиха мизерните магазинчета и пустата бензиностанция.
Телефонът иззвъня. Удивен, че някой може да го търси след толкова много извинения, след толкова много резки откази, Левин остана неподвижно за няколко секунди, втренчен в апарата. Бързо се осъзна, върна се в стаята и вдигна слушалката.