— Ало? — обади се с пресипнал от дългите разговори глас.
От слушалката се чу познатото пищене на модем.
Левин бързо затвори, изключи телефона и включи на негово място лаптопа си. Модемът му избръмча.
Без встъпителна картина на екрана се появиха букви:
Здрасти, професорче. Надявам се да оцениш жеста ми, че още те наричам „професор“.
„Как ме откри?“ — написа Левин.
Не беше трудно.
„Говоря по телефона от часове, звънях на когото се сетих“ — оплака се Левин. — „Колеги, приятели, държавни агенции, репортери, дори на бивши студенти. Никой не ми вярва.“
Аз ти вярвам.
„Твърде добре са си свършили работата. Ако не докажа невинността си, никой няма да ми повярва.“
Недей да хленчиш, професоре. Докато работя с теб, няма да умреш от глад.
„Само с един човек не съм говорил. С Брент Скоупс. Смятам скоро да го направя.“
Чакай малко, мой човек! Дори да успееш да се свържеш с него, той надали ще е склонен да те изслуша точно сега.
„Не е много сигурно, мим. Трябва вече да прекъсвам.“
Един момент, професоре. Не ти се обаждам само за да ти предам съболезнованията си. Преди няколко часа твоят каубой Карсън опита да изпрати спешно някакви файлове. Преносът на информация бе прекъснат почти веднага, успях да спася само началото. Мисля, че трябва да го прочетеш. Готов ли си за прехвърляне?
Левин отговори, че е готов.
Добре. Ето файла.
Левин погледна часовника си. Беше три без десет.
Карсън и Де Вака препускаха в непрогледния мрак на пустинята Хорнада дел Муерто под осеяното с ярки звезди небе. От комплекса се спускаха все надолу и скоро се озоваха на дъното на пресъхнал поток, конете затънаха до глезените във финия пясък. Светлината от звездите им стигаше колкото да виждат земята под краката си. Да имаше съвсем слаба луна, щяха да са мъртви, Карсън много добре си даваше сметка за това.
Продължиха замислено.
— Очакват да тръгнем на юг, към Рейдиъм Спрингс и Лас Крусес — заговори накрая Карсън. — Това са най-близките селища, ако не броим Енгъл, който е собственост на „Джиндайн“. Това са стотина километра. В пустинята разчитането на следи е доста трудна работа, особено през лавата. Така че, ако бях на мястото на Най, щях да продължа по следите, докато се уверя, че вървят на юг. След това щях да подредя бронетранспортьорите в редица и да продължа в тази посока.
— Има логика — съгласи се Де Вака.
— Трябва да го подлъжем. Ще тръгнем на юг, сякаш сме се запътили към Рейдиъм Спрингс. Когато стигнем Малпаис и навлезем сред лавата, където няма да могат да ни проследят, ще направим завой под прав ъгъл, ще продължим няколко километра на изток. После пак ще сменим посоката и ще тръгнем обратно на север.
— Ама на север няма никакво селище, поне в близките двеста километра.
— Точно затова само натам можем да тръгнем. Никога няма да ни търсят в тази посока. Помниш ли ранчото Даймънд Бар, за което ти разправях? Познавам новия собственик. В южния край на ранчото има временен лагер за добитъка. Нарича се Лава Камп. Намира се на около сто и петдесет километра оттук, на петдесетина от Лавагейт.
— Бронетранспортьорите не могат ли да ни последват и сред лавата?
— Камъните са остри, режат обикновените гуми на лентички. Бронетранспортьорите обаче имат гуми с централно пневматично напомпване и твърдостта им може да се регулира. Имат специално приспособление, което им позволява да пътуват десетки километри със спукани гуми. Въпреки това и те не могат да карат през лавата много дълго. Като се уверят, че сме тръгнали на юг, ще излязат от лавата и ще заобиколят, за да ни пресекат пътя.
Двамата замълчаха.
— Има логика — съгласи се накрая Де Вака.
Карсън насочи коня си на юг и Де Вака го последва.
Излязоха на другия бряг на дерето. На север още се виждаха отблясъците от горящия комплекс. Светлините от фарове се бяха приближили значително.
— По-добре да побързаме — предложи Карсън. — След като им се изплъзнем, можем да дадем почивка на конете.
Те преминаха в галоп и след пет минути пред тях се появиха черните очертания на потока от застинала лава. Те слязоха и продължиха пеша.
— Ако не греша, лавата завива на изток — каза Карсън. — Да продължим няколко километра и да тръгнем на север.
Продължиха бавно, давайки възможност на конете да избират пътя си сред острите камъни. „Голям късмет, че конете виждат по-добре на тъмно от хората“ — помисли си Карсън. Той дори не виждаше къде стъпват. Само храсталаците от юка и тревните туфи, растящи тук-там от цепнатините на лавата, му даваха представа за релефа. Макар и трудно, движението тук, в самия край на лавовото поле, бе много по-лесно, отколкото във вътрешността, където се виждаха силуетите на големи канари.