Карсън погледна назад — светлините от фарове бързо наближаваха. От време на време спираха, вероятно за да проверят следите. Лавата щеше да ги забави, но не и да ги спре.
— Ами вода? — попита изведнъж Де Вака. — Тези манерки достатъчни ли са?
— Не. Трябва да намерим някъде.
— Къде?
Карсън не отговори.
Най стоеше сам на празния паркинг и се взираше в мрака; сянката му трептеше на фона на пламъците върху пясъка. Разрушеният корпус на „Маунт Драгън“ гореше зад гърба му, но той не му обръщаше внимание.
Един служител от охраната с омазано със сажди лице притича и заговори задъхано:
— Сър, водата за гасене всеки момент ще свърши. Да използваме ли неприкосновения запас?
— Защо не? — отвърна разсеяно Най, без дори да го погледне.
Беше се провалил напълно; знаеше го. Карсън му се беше изплъзнал, но преди това разруши комплекса, чиято охрана бе поверена на Най. Той се замисли за кратко какво ще каже на Брент Скоупс. След това пропъди мисълта от главата си. Този провал нямаше равен в живота му; беше по-лош дори от онзи, за който вече не искаше да си спомня. Нямаше как да се реабилитира.
Можеше обаче да си отмъсти. Карсън бе виновен за всичко и трябваше да си плати. И онази испанска кучка. Нямаше да им позволи да се измъкнат.
Той загледа отдалечаващите се светлини на бронетранспортьорите и сви презрително устни. Сингър бе глупак. Невъзможно е да проследиш каквото и да било с бронетранспортьор. Налага се да спираш и да слизаш, за да гледаш следите; по-бавно е дори от ходенето пеша. Освен това Карсън познаваше пустинята. Разбираше от коне. Със сигурност знаеше няколко следотърсачески номера. В Хорнада имаше цял лабиринт от застинала лава; години щяха да са нужни, за да се обходи и претърси всяко островче, всяка дупка. Имаше пясъчни навеища, където следите се заличаваха от вятъра за часове.
Най знаеше всичко това. Знаеше обаче, че в пустинята следите почти никога не се губят напълно. Все оставаше нещо, дори върху камъните и през пясъка. По време на десетте си години в службите за сигурност на Саудитска Арабия „Руб ал хали“ — „Празната четвъртина“ — бе научил всичко, което може да се знае за пустинята.
Той хвърли безполезната радиостанция и се обърна към конюшнята. Запъти се натам, без да обръща внимание на отчаяните викове и скърцането на нагорещения метал наоколо. Хрумна му нова мисъл. Щом успя да се измъкне, Карсън явно бе доста по-хитър, отколкото беше подозирал. Може би бе достатъчно умен, за да открадне или убие коня му, Муерто. Началникът на охраната ускори ход.
Влезе в конюшнята и бързо се огледа. Кутията, където държеше пушката си, бе непокътната.
Изведнъж Най застина. Закачалката за дисагите му, бе празна. Вчера обаче бяха тук. Пред очите му причерня. Карсън бе взел дисагите с двете трилитрови манерки: жалко количество вода в Хорнада дел Муерто, Пътуването на мъртвия. Това само по себе си го обричаше на смърт.
Не загубата на манерките обаче го тревожеше. Липсваше още нещо, нещо много важно. Винаги бе смятал дисагите за най-доброто скривалище за тайната си. Сега обаче Карсън ги беше откраднал. Той бе провалил кариерата му, а сега искаше да отнеме и последното ценно нещо в живота му. Най застина, неспособен да сдържа повече гнева си.
Изведнъж чу познато цвилене и въпреки яростта му, по устните му заигра лека усмивка. Защото вече знаеше, че отмъщението не е просто далечна мечта, а реалност.
Докато се движеха на изток, Карсън забеляза светлините на бронетранспортьорите да приближават отляво. Машините скоро щяха да стигнат Малпаис. С малко късмет, тук щяха да загубят следите им. За да ги проследят през лавата, трябваше да имат опитен следотърсач и да се движат пеша. Най можеше да е добър, но надали чак толкова. Щом загуби следите им, щеше да реши, че са продължили на юг през лавата. Освен това с това количество „Пурблъд“, което течеше във вените му, той започваше да представлява все по-малка опасност за когото и да било освен за себе си. Във всеки случай Карсън не се съмняваше, че ще се измъкнат. За да се доберат до някое цивилизовано място и да спрат използването на „Пурблъд“.
Или да умрат от жажда.
Той опипа студената манерка отстрани на седлото си.
Вътре имаше три литра вода — твърде малко за човек, който смята да прекоси Хорнада дел Муерто. Той обаче си даде сметка, че това не е най-големият проблем.