Не мога.
„Трябва да си в Северна Америка. Където и да се намираш, можеш да долетиш до Бостън за броени часове. Аз ще ти поема разноските.“
Не.
„Защо, по дяволите?“
Просто не мога.
„Мим, това вече не е игра. Животът на хиляди хора зависи от това.“
Слушай, професоре. Ще ти помогна да проникнеш в сградата. Ще ти обясня как да се свържеш с мен, щом влезеш. Ако искаш да стигнеш до Скоупс, трябва да преодолееш много защитни системи. Не става дума за физически прегради, професорче. Приготви се за разходка в киберпространството. Ще ти изпратя няколко програми, които съм написал специално за защитната система на „Джиндайн“. С тяхна помощ би трябвало да проникнеш в мрежата.
„Искам да си до мен, мим. Не като някакво далечно понятие. Мим, никога не съм те мислил за страхливец. Трябва…“
Екранът се изчисти. Левин зачака търпеливо, запита се какво ли е намислил сега хакерът.
Изведнъж на екрана се появи картинка.
Левин се втренчи безмълвно в монитора. Картинката се появи толкова неочаквано, че му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че гледа структурна формула на химично съединение. Значително по-малко време му трябваше, за да познае на кое.
— Господи — прошепна. — Талидомид. Талидомидно дете.
Изведнъж осъзна, че мимът по никакъв начин не може да дойде в Бостън. Също така му стана ясно защо хакерът прониква с такава злоба в мрежата на крупни фармацевтични компании, защо изобщо му помага.
На вратата на хотелската стая се потропа леко.
Левин отвори. Отвън стоеше рошав камериер с няколко номера по-тясна от размера му червена униформа. Държеше закачалка с някакви тъмнокафяви дрехи, увити в найлон.
— Униформата ви — каза момчето.
— Ама аз не съм… — заекна Левин, но бързо замълча.
Благодари на младежа и затвори вратата. Не беше изпращал нищо на химическо чистене.
Мимът обаче беше.
От безразборните следи в началото на лавовия поток Най се досети, че бронетранспортьорите на Сингър са спрели и хората му са обикаляли наоколо. Все пак въпреки тъпотата си бяха успели да проследят Карсън и Де Вака дотук. След това бяха навлезли в лавата и бяха потрошили всяко камъче по пътя си. Глупаците не знаеха основното правило на следотърсача: да не унищожава следите на преследвания.
Най спря, ослуша се. Отново долови гласа, този път по-ясно. Карсън не беше продължил на юг. След като бе навлязъл сред застиналата лава, беше тръгнал или на запад, или на изток с надеждата да заблуди преследвачите си. След това бе тръгнал на север или беше продължил пак на юг.
Най прошепна на Муерто да остане на място. Слезе от седлото и навлезе сред камънаците с фенерче в ръка. Повървя стотина метра по следите на бронетранспортьорите, после свърна встрани, оглеждайки скалите за следи от подкови.
Нищо. Трябваше да провери и от другата страна.
Там ги видя: белезникава драскотина в лавата, прясна следа от конска подкова. За да се увери, той продължи още малко напред, докато видя друга подобна драскотина, после трета, преобърнато камъче. Конете се бяха препъвали тук-там, бяха драскали скалите с железните си подкови, оставяйки ясна следа. Карсън и спътницата му бяха направили завой от деветдесет градуса и бяха тръгнали на изток.
Колко обаче бяха продължили? Дали бяха завили отново на юг, или се бяха върнали на север? И в двете посоки нямаше никакъв извор. Най бе виждал вода в Хорнада само след проливни дъждове, когато се образуваха временни локви. Освен в деня, когато заподозря, че Карсън иска да научи тайната му, не беше валяло от месеци. Сигурно нямаше да повтори, докато не започне дъждовният сезон през август.
Струваше му се по-логично да са тръгнали на юг, защото на север трябваше да пътуват повече и щеше да им се наложи да вървят по-дълго време през лавата.
Карсън без съмнение бе предвидил, че точно така ще си помислят преследвачите.
— На север — подсказа гласът.
Най спря и се заслуша. Гласът бе познат, надменен и висок, с надутия лондонски акцент, който образованието в никое частно училище, независимо колко е реномирано, не може да заличи. Струваше му се някак си напълно естествено да говори на него. Той се запита чий беше този глас.
Върна се при Муерто и се качи на седлото. По-добре да се увери твърдо в правилността на предположението си. Той реши първо да обиколи лавовото поле от север и ако не намери следи, да тръгне на юг.
След половин час откри отпечатъците, където Карсън бе направил жалък опит да заличи следите си. Значи гласът имаше право: бяха тръгнали на север. Замазаният от Карсън пясък бе нахвърлян равномерно, за разлика от естествено навятия. Най с мъка проследи дирята до мястото, откъдето следите отново започваха, ясни като магистрала, и продължаваха направо към Северната звезда. Работата се оказа по-лесна, отколкото беше предполагал. Щеше да ги настигне някъде на разсъмване. С пушката „Холанд и Холанд“ щеше да улучи Карсън от половин километър. Беглецът щеше да е мъртъв още преди да чуе изстрела. Нямаше да има среща, жални молби. Само един изстрел от петстотин метра и още един за кучката. Тогава най-после спокойно щеше да търси единственото, което имаше значение за него: златото на Маунт Драгън. Той отново направи изчисленията. Беше ги правил безброй пъти и ги знаеше наизуст. Товарът, който може да носи едно муле, е между деветдесет и сто и двайсет килограма в зависимост от мулето. Във всеки случай това бе злато поне за един милион. То обаче можеше да не е на златни кюлчета, а под формата на монети от предреволюционна Нова Испания, което увеличаваше стойността му два пъти.