Двамата бегълци трябваше някъде да са излезли от лавата. Там щеше отново да хване дирите им.
Той вече не зависеше от „Маунт Драгън“, не зависеше от Скоупс. Оставаше само Карсън, Карсън предателят, Карсън крадецът. И куршумът щеше да си свърши работата.
Към три часа доста захладня. Карсън и Де Вака достигнаха върха на едно възвишение и заслизаха в някаква широка, тревиста долина. Вече два часа, откакто бяха минали покрай отблясъците на „Маунт Драгън“. Зад тях не се виждаха светлини от фарове. Бронетранспортьорите ги бяха загубили.
Карсън спря коня си. Слезе и прокара ръка по тревата. Див овес, богат на белтъчини — идеална паша за конете.
— Ще поспрем за два часа — обяви той. — Да оставим конете да се напасат.
— Не трябва ли да продължим, докато е още тъмно? Може да изпратят хеликоптери.
— Не и над ракетния полигон. Във всеки случай не може да яздим много по светло. Трябва бързо да намерим някоя пещера за скривалище. Искам обаче да извлека пълна полза от росата. Няма да повярваш колко вода могат да поемат конете, докато пасат мокра трева. Не трябва да я изпускаме. С един час тук ще спечелим още петнайсетина километра после.
— А, още един индиански трик.
Карсън се обърна рязко към нея:
— Това не е смешно. Като имам прародител юта, не значи, че съм индианец.
— Кореняк американец искаш да кажеш — подразни го тя.
— По дяволите, Сусана, дори индианците са дошли от друг континент. Няма коренни жители американци.
— Тук някакво чувство за срам ли долавям, cabron?
Карсън не отговори, свали юздите на Дорчо. Завърза двата му предни крака с въженце. Направи същото с другия кон. След това разхлаби малко ремъците и ги прокара през халките на оглавника.
— Хитър начин да ги спънеш — отбеляза Де Вака.
— Най-добрият.
— За какво сложи тези ремъци там?
— Заслушай се.
Двамата замълчаха. Конете наведоха глави, катарамите на ремъците им започнаха леко да се удрят и да подрънкват.
— Обикновено си нося звънче — обясни Карсън, — но и това върши работа. В тишината на нощта това подрънкване се чува на триста метра. Иначе конете просто ще изчезнат в мрака и никога няма да ги намерим.
Той седна в пясъка и зачака да чуе още някоя забележка за индианците юта.
— Знаеш ли, cabron — чу се гласът на Де Вака в тъмнината, — малко ме изненадваш.
— Как така?
— Ами, първо, ти си най-подходящата компания за прекосяване на пустинята Хорнада дел Муерто.
Карсън примигна удивен от този комплимент. Запита се дали и това не е подготовка за някоя пиперлива забележка.
— Още много ни остава — отбеляза. — Изминали сме едва една пета от пътя.
— Да, но аз вече мога да преценя. Без теб нямаше да стигна доникъде.
Карсън замълча. Все още имаше чувството, че шансът им да намерят вода е не повече от петдесет процента. Това означаваше петдесет процента шанс за оцеляване.
— Значи ти си работил в онова ранчо, а?
— В Даймънд Бар — отвърна Карсън. — След като взеха ранчото на баща ми.
— Голямо ли беше?
— Да. Баща ми постоянно въртеше търговия. Все купуваше земя, продаваше я, после пак си я връщаше. Обикновено все на загуба. Банката иззе трийсет и пет квадратни километра земя, която е била собственост на рода ми в продължение на сто години. Имахме още петстотин квадратни километра пасбища под аренда. Огромна площ, но по-голямата част — напълно неплодородна. Добитъкът на баща ми просто нямаше начин да оживее там.
Той се излегна.
— Спомням си как като дете реших да обходя с коня си имението. Само външната ограда беше стотина километра дълга, а имаше и триста километра вътрешни ограждения. С брат ми я обхождахме цяло лято, за да я оправяме. Какво забавление падаше само. Всеки яздеше кон и водеше след себе си муле с колчета, тел и инструменти. Също постелки и малко храна. Това муле беше невероятен инат. Казваше се Бобб. С две „б“-та.