Де Вака се засмя.
— Спяхме, където стигнем. Вечер спъвахме конете и си намирахме някое закътано местенце да легнем и да си запалим огън. За първата вечер винаги си носехме по една голяма замразена пържола. Ако беше достатъчно голяма, до вечеря тъкмо се размразяваше. Оттам нататък карахме на боб и ориз. След вечеря лежахме до огъня, докато изгасне, съзерцавахме звездите и пиехме кафе.
Карсън замълча. Тези спомени му се струваха като отдавна забравен сън. И все пак същите звезди, които бе гледал като дете, сега пак светеха над главата му.
— Сигурно ти е било много мъчно за ранчото — каза тихо Де Вака.
— Това е едно от най-лошите преживявания в живота ми. Бях се превърнал в част от тази земя.
Карсън започваше да чувства лека жажда. Взе едно камъче от земята, изчисти го в панталоните си и го лапна.
— Хареса ми как заблуди Най и другите малоумници — продължи Де Вака.
— Лесна работа. Истинският ни враг е пустинята.
Той се замисли върху лекотата, с която бе заблудил преследвачите. Изненадваща лекота. Не бяха изгасили фаровете, докато го преследваха. Дори не се бяха разпръснали, за да го проследят сред застиналата лава. Просто се втурнаха на юг като стадо овце. Как можеше Най да е толкова глупав?
Не. Най не можеше да е толкова глупав.
За пръв път Карсън се запита дали Най изобщо е бил заедно с другите преследвачи. Колкото повече се замисляше, толкова по-малко вероятно му се струваше. Но ако не беше с бронетранспортьорите, къде, по дяволите, се намираше в момента? Дали беше останал в „Маунт Драгън“, за да ръководи гасенето на пожара?
Той изведнъж си даде сметка, че Най е тръгнал да ги преследва. Не с бръмчащ, тромав бронетранспортьор, а с големия си шарен кон.
По дяволите. Трябваше той да вземе коня или поне да му забие някой пирон в копитото.
Той се прокле заради собствената си недосетливост и погледна часовника си. Беше три и четирийсет и пет.
Най спря и слезе от коня, отново огледа следата. На силната светлина на фенерчето успяваше да различи миниатюрните купчинки пясък, натрупани около дупките от конски копита. Бяха пресни и ясни, вятърът още не ги беше заличил. Следата сигурно бе оставена преди не повече от час. Карсън се движеше в лек тръс, без да прави повече опити да заличава стъпките си. Най предположи, че бегълците са на седем-осем километра напред. Щяха да спрат някъде за през деня.
Точно там щеше да ги пипне.
Той отново възседна Муерто и го подкара в бърз тръс. Най-доброто време да ги хване беше на разсъмване, преди дори да си помислят, че може да са ги проследили. Щеше да ги издебне, да изчака, докато стане достатъчно светло за добро прицелване. Конят му се справяше отлично, беше малко потен, но нищо повече. Можеше да продължи със същото темпо още поне седемдесет километра. А му оставаха още двайсет и пет литра вода.
Изведнъж му се причу нещо. Той бързо изключи фенерчето и спря. Лекият бриз от юг донесе някакъв звук. Най накара коня си да застане неподвижно и се заслуша. Минаха пет минути, десет. Вятърът леко промени посоката си и той дочу високи спорещи гласове и някакво леко подрънкване.
Значи вече бяха спрели. Глупаците си бяха въобразили, че са надхитрили преследвачите и че могат вече да почиват. Той зачака, затаи дъх. Гласът — другият глас — мълчеше.
Най слезе и заведе коня зад малко възвишение, където щеше да остане скрит и да се напасе на спокойствие. След това отново излезе на ръба на долчинката. Гласовете се чуваха ясно отдолу.
Той легна по корем. Доколкото можеше да прецени, намираше се на около триста метра от тях. Гласовете се чуваха ясно; да се приближи още малко, и щеше да разбере какво си говорят. Може би спореха как да разделят златото. Неговото злато. Той обаче нямаше намерение да проваля всичко заради любопитството си.
Пък и дори да го видят, къде можеха да избягат? При други обстоятелства той дори нарочно щеше да им издаде присъствието си, за да ги изплаши. Разбира се, веднага щяха да се втурнат да бягат. Нямаше да успеят да се доберат до конете. Преследването щеше да му донесе вълнуващо, макар и кратко, удоволствие. Като да ловуваш газели в пустините на Арабия. С тази разлика, че газелата тича с шейсет километра в час, а човек — с по-малко от двайсет.
Преследването на този мръсник Тийс му бе доставило истинско удоволствие, по-добро отколкото беше очаквал. Прашната буря направи лова още по-интересен и му позволи да се скрие по-добре, когато остави коня си на пътя, за да подмами инспектора да се покаже от машината. А и самият Тийс го изненада приятно. Въпреки болнавия си вид той се оказа невероятно издръжлив, бяга, кри се в бурята, съпротивлява се до последно. Може би очакваше засада. Накрая нямаше страх в очите му, нямаше жални молби за пощада. Сега глезеното момченце лежеше под няколко педи пясък, откъдето никой лешояд или койот не можеше да го изрови. И мръсните му тайни бяха погребани с него. Никога нямаше да достигнат предназначението си.