Това обаче му се струваше минало преди векове. Преди Карсън да се добере до информация, която не му се полагаше да знае, и да избяга. Верността на Най към „Джиндайн“, сляпото му подчинение на Скоупс, бяха изчезнали с експлозията. Сега нямаше какво да го разсейва.
Той погледна часовника си. Три и четирийсет и пет. Един час преди съмване.
Главната квартира на „Джиндайн“ в Бостън бе гигантска постмодернистична сграда, извисяваща се над пристанището. Въпреки че ръководството на Бостънския аквариум постоянно се оплакваше, че засенчвал комплекса им през по-голямата част на деня, шейсететажният небостъргач от черен гранит и италиански мрамор се смяташе за една от най-красивите постройки в града. През летните месеци фоайето бе пълно с туристи, дошли да се снимат под „Калдър мецофорте“, най-големия мобилен телефон в света. Дори в лошо време отпред се тълпяха хора с камери и фотоапарати, за да гледат петте фонтана, играещи сложния си компютърно програмиран танц.
Най-голямата атракция на небостъргача обаче бяха големите компютърни екрани, наредени във фоайето. Бяха високи по четири метра и с изключителна яснота показваха централите на „Джиндайн“ из целия свят: в Лондон, Брюксел, Найроби, Будапеща. Взети заедно, отделните картини образуваха огромен, величествен комплекс. Тъй като образите бяха компютърно моделирани, те не бяха статични: дърветата пред сградата в Брюксел се поклащаха от вятъра; пред тази в Лондон минаваха червени двуетажни автобуси. По небето преминаваха облаци, осветени по различен начин в зависимост от часа. Тази атракция бе ясен пример за привързаността на Скоупс към най-новите технологии. Когато образите на мониторите се сменяха на петнайсето число всеки месец, местните вестници не пропускаха да отразят събитието.
Левин стоеше в колата си зад сградата и гледаше в захлас към мястото, където гладката иначе фасада се разчупваше и преминаваше в лабиринт от кубични форми към върха на небостъргача. В тези най-горни етажи се намираха личните покои на Скоупс. Никой фотограф или оператор не беше допускан там след репортажа за „Суета“ преди пет години. Някъде на шестнайсетия етаж, зад безброй компютъризирани охранителни системи и врати, се намираше знаменитата осмоъгълна зала на Скоупс.
Левин позяпа още малко, после прибра главата си в микробуса и продължи да чете дебелия учебник, озаглавен „Електронни телефонни системи“.
Верен на обещанието си, мимът бе прекарал последните два часа в подготовка на професора: свърза го с тайните хакерски среди, проникна в секретни картотеки, изпрати му мистериозни файлове. Един по един, като тайни заговорници, през хотелската му стая минаваха различни непознати. Главно деца; хулиганите и сираците на подмолното общество на компютърните пирати. Един му донесе лична карта на името на някой си Джоузеф О’Рорк от Нюингландската телефонна компания. Върху документа бе залепена снимка на Левин, публикувана в „Бизнес Уик“ преди две години. Той я закачи на джоба на униформата на телефонен техник, доставена му по-рано от камериера.
Едно хлапе с нагла усмивчица му донесе някакъв малък електронен уред, наподобяващ дистанционно устройство за отваряне на гараж. Друг му осигури няколко технически справочника — забранени библии на телефонните пирати. Най-накрая един малко по-голям юноша му връчи ключовете за микробуса на телефонната компания, който чакаше на паркинга на „Холидей Ин“. Левин трябваше да остави ключовете под контролното табло. Младежът каза, че микробусът му трябвал в седем сутринта; за какво, Левин можеше само да гадае.
Мимът поддържаше редовна връзка: изпрати му плановете на сградата и му обясни как да преодолее различните постове на охраната. Най-накрая му прати дълга програма с инструкции за ползване.
Сега обаче лаптопът лежеше изключен на съседната седалка и мимът нямаше как да му даде съвет. Левин трябваше да се оправя сам.
Той остави учебника и затвори очи, прошепна кратка молитва. След това взе лаптопа, слезе от микробуса и затръшна шумно вратата; запъти се към сградата, без да се обръща. Във влажния въздух от пристанището се носеше лек мирис на нафта. Левин се опита да си придаде небрежния вид на типичен телефонен техник. Оранжевият служебен телефон за проверка на линиите, закачен на бедрото му, го удряше при всяка крачка. Той отново преговори всички възможни ситуации. Преглътна с мъка. Прекалено много бяха, а той бе готов само за няколко.